ПОБЪЛГАРЯ́ВАНЕ

ПОБЪЛГАРЯ́ВАНЕ – Лит. явление, при което преводачът изпълнява ролята на съавтор. П. е своеобразен прочит и промяна на оригиналния текст в зависимост от конкретни общокултурни, социални и полит. фактори. Свързано е с динамиката и спецификата на лит. процес през Възраждането, с ролята на чуждия опит в този процес, с лит. култура и потребностите на определен кръг възприематели, към които трябва да се подхожда тактично в зависимост от онова, което са унаследили и което им е необходимо при един нов етап от лит. развитие. П. деформира чуждия модел, за да създаде нац. български, пренебрегва или редуцира „присъствието“ на чуждия читател в текста и извън текста, за да изгради читател с друга нац. култура и вкус. То е продиктувано от интереса на бълг. читател към художественото четиво, от липсата на бълг. оригинални творби, от динамичното лит. развитие. Побългарените произведения изпълняват конкретни обществени функции. Тематиката им е разнообразна. Във връзка с патриотичните им задачи побългарителите често се насочват към събития и лица от далечното истор. минало – „Невянка, болярска дъщеря“ (1867) от Ст. Захариев, подправена от П. Р. Славейков (по „Наталья, боярская дочь“ от Н. М. Карамзин), „Бъдний вечер на Коледа“ от Хр. Шмит, преведена от П. Бобеков (1871). В определени случаи побългарителите имат предвид герои и факти от всекидневния селски и градски бит – учители, озлочестени от съдбата българи (“Душица“ (1865) от Т. Запрянов, по „Душенька“ от И. Ф. Богданович). П. се реализира в различни форми. Понякога се свързва със замяната на чуждите имена с бълг. или с частичната промяна на името на героя чрез прибавяне на бълг. суфикс към него. Освалд от повестта „Село Златарица“ от Х. Чоке в побългарения си вариант (1871) от Г. Ненов става Боян, загл. на повестта „Наводнение на Рейн“ от Хр. Шмит е „преведено“ от С. С. Бобчев „Наводнение на Дунав“ (1871); Джакомо Ченчи в адаптацията на Д. Р. Блъсков „Беатриче Ченчи или невинно заклана мома“ (1867-68) е наименуван Джакомо Ченчев. В повечето случаи, и в това е истинската същност на П., се пропущат или видоизменят сюжетни ситуации, предпочитат се явления и факти от бълг. действителност, при индивидуализацията на героите се използва лексиката и своеобразието на бълг. фолклор. Стремежът към нац. колорит при П. налага промени освен в сюжета, в композицията, в характеристиката на образите и изменения в творческия стил. При П. се пренебрегват или видоизменят обикновено онези части от текста, които са „пропити“ от прекалена сантименталност и тайнственост. Побългарителите запазват еднопосочността в развитието на основната идея в произведенията на сантиментализма – борбата между порока и добродетелта, хуманното, общочовешкото – и променят всичко, което е чуждо на душевността и вкуса на българина. Феодалите се превръщат в жестоки чорбаджии, благородните принцове – в нар. учители и просветители. Сантиментализмът в класическите си образци и форми не допада на възрожд. читател. Затова побългарителите се стремят към по-голяма естественост и правдоподобност при адаптацията на оригиналния текст. Популярни побългарени произведения през Възраждането са: "Сирота Цветана“ (1858) от Й. Груев (по „Бедная Лиза“ от Н. М. Карамзин), „Душица“, „Невянка, болярска дъщеря“, „Две сестри, Добра и Грозданка“ (1869), „Азаил и неблагодарний селянин“ (1869), „Рада клюкарката или хлевоустата жена“ (1873) от Ил. Р. Блъсков. П. като явление, при което правата на автора над текста остават невалидни, съществува през 40-60-те г. на XIX в. С появата и утвърждаването на оригиналната бълг. белетристика, драма и поезия необходимостта от побългарени творби отпада. Частични прояви на П. се наблюдават и след Освобождението, но то няма същото обществено и художествено въздействие, както през Възраждането.

Лит.: М и н ч е в, Ст. 1. Из историята на българския роман. I. Опит за литературно-исторически наблюдения върху развитието на романа през XIX век. до Освободителната война – 1877 година. С., 1908; 2. Из историята на българския роман. II. Побългаряване на чужди произведения. – СбНУ. Кн. 26, 1912. А н д р е е в а-П о п о в а, Н. Произведенията на Кристоф Шмид в България през Възраждането. – Год. на ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. Кн. 7, 1963. Л е к о в, Д. 1. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. С., 1970, с. 35-53; 2. Писател-творба-възприемател през Българското възраждане. С., 1988, с. 205-208.

Д. Леков