КАРАДЖИЧ, Вук Стефанович (Vuk Stefanović Karadžić) (7. 11. 1787, Тършич, Сърбия –7.2.1864, Виена, Австрия) срб. фолклорист, лингвист, етнограф, славист, доктор по философия. Реформатор и кодификатор на съвременния срб. език и правопис. Образованието си получава в Лозница, Петрине и в т. нар. Велика школа в Белград. Емигрира и работи във Виена (от 1813). Създател на собствена азбука (срб. кирилица и аналогичната й срб. латиница). Въвежда народния език в литературата, като следва фонетичния принцип. По идея на Копитар издава първата граматика на срб. народен език (1814), първия срб. буквар) (1827), речник на срб. език (1818) с народна лексика, преведена на нем. и лат., немско-срб. речник (1872). Събира, изучава и публикува срб. фолклор (лирика, епос, пословици). Един от най-значителните приноси на К. за утвърждаването на народния срб. език като книжовен е преводът му на Новия завет (1824). Като привърженик на илиризма културно движение за обединяване на южнославянските езици, заедно с Д. Даничич подписва т. нар. Виенски договор, според който срб. и хърв. език се обединяват в сърбохърватски. Посещава Полша, Русия, Хърватия, Черна Гора и Далмация, където създава контакти с учени-слависти. Член на научни дружества в Русия, Полша и Германия. Награден със златен медал за книжовните си трудове (1841, Русия).
Значителен е приносът на К. в проучването на срб., бълг., хърв., укр., алб., пол. и черногорската лингвистика, фолклористика, етнология и филология. Пръв издава печатни книги на народен срб. език, в чиято основа полага източнохерцеговския щокавски диалект. Р. Жинзифов определя К. като „патриарх на сръбската писменост”, чиито речници и книги за срб. фолклор са изключително полезни за „славянския свят и славянската наука” (Русский архив, 3, 1864). К. доказва, че бълг. език се развива по свои граматични закони и речников облик. Подчертава близостта и взаимовлиянието между бълг. и срб. език. В „Додатък” (1822) към създадените по инициатива на Екатерина II „Санктпетербургски сравнителни речници на всички езици и наречия“, в които не е включен бълг. език, К. отделя специално внимание на бълг. Език като към речника добавя откъси от Евангелието на бълг. език, успоредени със срб. текст, както и бълг. народни песни. За работата върху „Додатък” К. е подбуден от Копитар и Добровски. За материал К. използва бълг. диалект от разложкия край, като се обръща към „истински българин, родом от Разлог”, както признава: „За това за евангелието съм длъжен да благодаря на същия онзи българин, както и за думите, а за песните на друг българин, също от Разлог”/”За ово на еванђелија дужан сам благодарити ономе истом Бугарину, коме и за ријечи, а за пјесме другоме Бугарину, такођер из Разлога“) (Додатък, с. 4). На с. 48 съобщава, че „тези български песни са писани във Виена”/„су ове Бугарске пјесме писане у Бечу”). Макар ръкописът с бълг. „Додатък” да е писан не от подателя на песните, а от друг българин, най-вероятно е това също да е станало във Виена. Неслучайно ръкописът е в сбирката на Й. Копитар, а на някои от бълг. ръкописи е отбелязано, че са писани във Виена. Според И. Конев българите, предоставили сравнителни филологически образци от бълг. речников фонд на Вук Караджич, са Марко Георгиевич, Михаил Герман и Пантелей Хаджистоилов (Конев. Вук Караджич за българите, 137). Първообразът на „Додатък” се пази в Копитаровата сбирка в Народната библиотека в Любляна (Cod. Kop. 31 от нач. XIX в.). След съпоставката на „Додатък” и „Речник и други текстове на бълг. език” от Копитаровата сбирка (Cod. Kop. 31) Л. Илиева заключава, че „Речникът” (с автор Марко Георгиевич) е източникът на материалите, включени от К. в неговия „Додатък” (Илиева. Първообразът, с.225). Славистите отбелязват „интереса на К. към българската езиково-културна проблематика в общобалкански контекст през 18101815” (Ожеховска, Четири български ръкописа,
с. 100).
Заслужено висока оценка от бълг. наука получава К. за своя продължителен интерес към българите, бълг. език, литература, фолклор, етнография, диалектология (разложки, шопски диалекти), както и за неговите плодотворни усилия за установяване на научни контакти с бълг. книжовници – Н. Геров, С. Филаретов, Ив. Денкоглу и други– и за популяризирането на познанията за българите в Европа. Проучени са кореспонденцията му с Д. Тирол, С. Милутинович, Й. Копитар, П. Шафарик и др., неговите бележки за българите в сбирките му за народни умотворения, връзките му с България през този период. Известни са две идентични писма на К. до Н. Геров и С. Филаретов с молба за предоставяне на етнографски сведения от всички бълг. области. През 1860 Филаретов изпраща на К. исканите данни (вж Конев, Ил. Българо-сръбски, с. 46-54). Кореспонденцията на К. доказва, че той е познавал лично Н. Геров, С. Филаретов, Ив. Н. Денкоглу, бълг. търговец Г. Михайлов. Бълг. книжовници също са се интересували от делото на К., чиито книги са се намирали в библиотеките на В. Априлов, Неофит Рилски, Н. Геров и др. Граматическите трудове на учения са един от изворите на „Българска граматика” на Неофит Рилски Непосредствено отношение К. проявява към новобълг. език и правопис и към бълг. фолклор от втората половина на XIX в.
За личните контакти на К. с бълг. книжовници има редица доказателства. К. постоянно се старае да попълни своите знания по бълг. език и събира лексика от всички райони в българските земи. Негов помощник е Гечо Бороолу от Ловеч. (вж Динеков. Дело Вука Караџића, с. 325). В писмо на Цани Гинчев (1859) до К. се посочват познанството на учения с Н.М. Тошков, интересът му към книжовната дейност на Ив. Богоров и Г. С. Раковски, към граматиките на Ив. Богоров ("Първичка българска граматика", 1844 и "Първичка българска словница", 1848). Известни са също три писма на Сп. Палаузов от 1852 и 1855 до К., потвърждаващи връзките на сръбския учен с И. Денкоглу и Натанаил Охридски, размяната на книги с бълг. историк.
Трудовете на К. са познати на голям брой бълг. книжовници и оказват влияние на видни представители на бълг. интелигенция. По време на пребиваването си в Русия и по-късно в Сърбия Л. Каравелов се запознава с цялостното дело на К. и високо цени научните му приноси за развитието на срб. книжовен език. К. оказва силно влияние върху неговото формиране като фолклорист, етнограф и познавач на езика. В издадения от В. А. Лавров в Русия сборник на Л. Каравелов „Болгарские песни" (1905) се вижда ползата от Караджичевите сбирки при класификацията и коментарите към песните. В статия, издадена в Русия- коя, къде, Каравелов подчертава, че К. е „един от най-главните деятели и участници в достопаметното възраждане на сръбския народ и изобщо на южното славянство", В своя „Биографический очерк“, включен в „Страницы из книги страданий болгарского племени“ (1868) Каравелов анализира реформаторската дейност на К., характеризира литературните и филологическите му тези, като, заедно с написаното от Р. Жинзифов, поставя начало на изследването на дейността на срб. учен в България.. По същество, както посочва в статията поставя началото на изследването на сръбския учен в България. (Каравелов. Страницы из книги, 1868). –
П. Динеков прави задълбочен анализ навъпроса за отношението на К. към бълг. филологическа наука в областта на фолклора и езика. За типологически най-близка до К. личност от Бълг. възраждане той посочва П. Р. Славейков, който използва публикациите на К. в своята работа; в неговия архив е открита част от проектирана студия за К.; под влияние на сръбския учен П. Р. Славейков въвежда фонетичния правопис в първите броеве на вестник „Гайда” (18631867). (виж също: Конев, Ил. Българо-сръбски, с. 76). И. Шишманов дълги години изучава трудовете на К., в архива му в БАН се съхраняват систематизирани материали за подготвяната, но непубликувана от него обширна монография за срб. фолклорист. Отношението си към К. И. Шишманов излага в обширна студия (1889), в която го нарича „тоя гениален сърбин, който напълно заслужава името на южнославянски Грим” (Шишманов, И. Значението…, с. 1).
С делото на К., ”прогресивния и демократичен мислител”, е пряко свързана борбата за фонетичен правопис в България през втората половина на XIX в. Възгледите и научните постижения на К. , както обобщава и П. Динеков, изиграват важна роля за развоя на бълг. филологическа наука в епохата на Българското Възраждане (Динеков. Дело Вука Караџића, с. 336).
Съч: Мала простонародна словеносербска пјеснарица. У Бечу, 1814. Писменица сербскога іезика. У Виенни, 1814. Српски рјечник. У Бечу, 1818. Народне српске приповијетке. У Бечу, 1821. Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свују језика и наречија, с особитим огледима бугарског језика. 1822. Први српски буквар. У Бечу, 1827. Српске народне пјесме. Том 1. У Бечу, 1841. Том 2. У Бечу, 1845. Нови Завјет Господа нашега Исуса Христа, превео Вук Стефановић Караџић. У Бечу, 1847. Deutsch-Serbisches Wörterbuch. Wien, 1872. Български народни песни, останали от Вук Караджич. Ниш, 1964.
Лит.: С р е з н е в с к и й, И. Вук Стефанович Караджич, очерк биографический и библиографический. В: Московский сборник, 1816. Ж и н з и ф о в, Р. Вук Стефанович Караджич. Русский архив. Историко-литературный сборник. Москва, 3, 1864, с. 329334. К а р а в е л о в, Л. 1. Вук Стефанович Караджич (Биографический очерк). В: К а р а в е л о в, Л. Страницы из книги страданий болгарского племени. Москва, 1868, с. 157164. 2. Болгарские песни, собранные Л. К а р а в е л о в ы м, изданные под наблюдением В. А. Лаврова. М., 1905. 3. Публицистика, т. I, С., 1957.
Ш и ш м а н о в, Ив. Значението и задачите на нашата етнография. СбНУ, I, 1889,
с. 164. М а р и н о в, А. Вук Караджич в новобългарската книжнина. Религиозни разкази, 2, 1897, 910, с. 627656; 1112, с. 716767. С т о я н о в и ћ, Љ. Вукова преписка. Књига друга. Београд, 1908. К а р а к о с т о в, Ст. Караджич и българската народна песен. С., 1943. Вуков зборник. Београд, 1964. 2. Съчинения, IX, 1968. С т о й к о в, Ст. Караджич и българският език. Бълг. език, 1964, 45, с. 293314. И г њ а т о в и ћ, Б. Прилог проучавању Вукових веза са Бугарима. В: Ковечежић, VI. Прилози и граҕа о Доситеjу и Вуку. 1964, с. 6489. Л е к о в, Ив. Вук Караджич като езиковед-българист. Във: Вуков зборник, II, 1965, с. 119124. К о н е в, Ил. 1. Българо-сръбски и сърбо-хърватски книжовни взаимоотношения. С., 1966, с. 4654. 2. Ние сред другите и те сред нас. С., 1972, с. 257279. 3. Вук Караджич за българите и европейската българистика. С., 2007. С т о ј а н ч е в и ћ, Вл. 1. Вукова знања о Бугарској и Бугарима. Във: Вуков зборник, 1966, с. 371408. 2. Вуково интересовање за „Шоплук“ и „Шопове“. В: Срби и Бугари. 18041878. Чланци и расправе. Нови Сад, 1995, с. 155159. Г е о р г и е в, Е. 1. Вук Караджич и развитието на българската фолклористика. В: Изследвания в чест на Михаил Арнаудов. С., 1970, с. 367375.
2. Вук Караджич и неговата историческа среща с българите от Разлог. В:
Г е о р г и е в, Е. Люлка на старата и новата българска писменост. С., 1980, с. 259–269. Д и н е к о в, П. Дело Вука Караџића и бугарска филолошка култура у другоj половини XIX века. В: Научни састанак слависта у Вукове дане, 3, 1972, с. 325340. О ж е х о в
с к а, Х. Четири български ръкописа от началото на XIX в., намиращи се в Люблянската Народна и университетска библиотека (НУК). Palaeobulgarica, 1981. 4, с. 99120.
Д о б р а ш и н о в и ћ, Г. Прилог проучавању односа В. Караџића и Бугара. В: Балканите. Ние сред другите и те сред нас. Юбилеен сборник в чест на 70-годишнината на проф. Илия Конев, доктор на филологическите науки, С. 1988, с. 131145. Л а ш к о в а, Л. Чествуване на 200-годишнината от рождението на Вук Караджич в Югославия. Съпоставително езикознание, 13, 1988, 45, с. 224226. С м о л я н и н о в а, М. Райко Жинзифов в Русия. – Македонски преглед, списание за наука, литература и културен живот. С., 1999, 1, с. 1536. И л и е в а, Л. Българският първообраз на „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници“ (Cod. Kop. 31 в Копитаровата сбирка).
Език и литература, 2018, 34, с. 225234.
Е. Томова
Институт за литература 
КИННПОР 
Българска академия на науките 
Министерство на образованието и науката