ПÉТКОВИЧ, Константин Димитриевич

ПÉТКОВИЧ, Константин Димитриевич (28.VІІІ.1826, Башино село, Велешко, дн. Северна Македония – 22.Х.1897, Одеса, дн. Украйна) – бълг. филолог-славист, фолклорист, историк, етнограф, поет; рус. дипломат. Завършва с отличие Ришельовския лицей в Одеса (1842-46). Вероятно първият бълг. студент в Петербургския университет (1846-51). С препоръките и ходатайството на Зах. Княжески получава стипендия за обучението си и завършва Историко-филол. ф-т. През лятото и есента на 1852 предприема пътуване из западно- и южнославянските земи, като посещава Прага, Виена, Карловци, Белград, Загреб, Грац, Любляна, Турноград, Банат, Венеция, Атина, Атон. Избухването на Черногорско-тур. война (1852-53) го задържа за около година в Цариград. Със започването на Кримската война (1853-56), поради добрата си филол. подготвеност (владее всички балкански и основните славянски езици), е привлечен на служба в дипломатическата канцелария на главнокомандващия на Южната армия. На 23.ІІІ.1855 получава рус. поданство. След края на войната преминава към М-во на външните работи. Секретар (от апр. 1857), и.д. консул (от юли 1858) и консул (1859-69) на Русия в Рагуса (дн. Дубровник, Хърватска). Генерален консул (1869-96) в Бейрут, Ливан. За безупречната си дипломатическа кариера е награждаван с рус. и чуждестранни ордени. Достига до чин таен съветник (съответстващо на армейски генерал-лейтенант). След пенсионирането си на път за Русия заболява. Умира в Одеса, но е погребан в Петербург.

Още като студент П. проявява интерес към славистиката, повлиян от научните занимания на своя проф. И. И. Срезневски, комуто помага да разшири и обогати лексикалния фонд на подготвяния от него рус.-бълг. речник, останал незавършен. По-късно проф. го насърчава да състави свой бълг.-рус. речник. В „Словарь болгаро-русский. Составляемый болгарином Константином М. Петковичем. С. Петербург. 1848 12 октября”, ръкописът на който е запазен в архива на Срезневски, са включени 2124 лексикални единици, но работата по него не е доведена до край. Под негово ръководство П. превежда от чеш. на бълг. език откъси от публикуваните от В. Ханка „Краледворски ръкопис” и „Съда на Любуша”, към които добавя чеш.-бълг. и бълг.-рус. речници. Със съдействието на Срезневски преводът на „Съда на Любуша” е отпечатан през 1852 (Памятники и образцы народного языка и словестности. Издание ІІ-го Отделения Академии наук, тетрадь первая. СПб, 11-16); по-късно през с.г. излиза и като самостоятелно изд., снабдено с обстоен предговор на Срезневски, но без речниците. Той насочва студента и към проблемите на родния му фолклор. През 1850 П. подготвя студията „Свадебные обичаи македонских болгар” – фактологията на обряда е описана сравнително точно, но етнографската му реконструкция, както и записът на отделни песни са непълни и вероятно поради това текстът не е отпечатан, а е останал в архива на Срезневски; публикуван е едва през 1980 от Л. Минкова.

П. завършва обучението си със степен „кандидат” и очевидно под въздействието на Срезневски у него се оформя желание за научна работа, за която възнамерява да се подготви с пътуването си по славянските земи. По своите възгледи е близо до идеите на рус. славянофили за необходимостта от по-широкото опознаване на славяните, от популяризиране на тяхната история и култура помежду им. Това разбиране определя смисъла и насоките на неговите срещи и контакти с чеш., словенски, срб., хърватски и черногорски научни дейци, писатели и интелектуалци (В. Ханка, П. Шафарик, Ф. Миклошич, В. Караджич, М. Богович, Ив. Кукулевич-Сакцински). В резултат от срещата си с Р. Разлаг в Грац П. публикува стихотворението „Блъгарска девойка и неизина клетва” в издавания от този словенски писател-славянофил алманах „Zora jugoslavenska” (Tečaj II. U Zagrebu, 1853, 50-52). След излизането на броя П. подробно го представя на бълг. („Славянски новости. „Зора югославянска” од Радослава Разлага, Загреб, 1853” – „Цариградски вестник”, № 136, 1853). В т. 1 на алманаха е поместена кратката повест „Борис” от словенската писателка Й. Урбанчич-Турноградска. П. я посещава в Турноград, вероятно по поръка на Сп. Палаузов, заради интереса й към бълг. история, а на следващата г. превежда произведението на бълг. При престоя си в Белград написва на рус. обширен очерк за съвременното състояние на града, за бита и поминъка на жителите му („Очерки Белграда” – ЖМНП, 1855, № 9). Разказва подробно за славянските манастири на Света гора („Цариградски вестник”, № 119, 1853), за историята на бълг. манастир Зограф и за откритите в библиотеката му неизвестни старопечатни ръкописи („Цариградски вестник”, № 122, 1853); подобна информация представя и на рус. („Известия К. Д. Петковича о рукописях Зографского монастыря” – Изв. Императорской Академии наук. Отделения рус. языка и словесности, 1853, т. ІІ, 312).

Пътуването на П. е съвместно с бъдещият митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски . През пролетта на 1852 в изложение до М-во на външните работи и до М-во на просвещението двамата описват тежкото положение на бълг. в Македония. Водени от мисълта за образованието на бълг. народ, за неговото културно и духовно изоставане от др. славяни, двамата изготвят проект за издаване на в. „Матица българска” и на Годишен календар. Подкрепени са от братята А. и Др. Цанкови, Ив. Шопов, архимандрит Партений Зографски, Н. Палаузов, като се решава да устроят печатницата в Цариград („Великата идея на българите да си направят самички едно общо, всенародно учреждение за по-систематично и по-благоразумно разпространяване на просвещението между народа си” – Дунавска зора, № 51, 1869). Замисълът пропада поради избухването на Кримската война (1853-56), но В. Д. Стоянов го приема за предтеча на бъдещото Българско книжовно дружество.

П. е автор на няколко лирически творби. Най-вероятно по поезията се увлича по време на следването си, но интересът му е краткотраен. При пристигането си в Цариград публикува отново с известни промени стихотворението си „Блъгарска девойка...”, но под името „Момина клетва” („Цариградски вестник”, № 129, 1853). Автор е на лирическата миниатюра „Тъга”, както и на първото бълг. революционно стихотворение „Български воин”, носещо дата „12 март 1854”. ???????????? В обем от 94 строфи, издържано в призивно-патриотична риторика, то подканя българите на бунт, в който те ще бъдат подкрепяни от Русия. Публикувано е от П. Безсонов в книгата му „Болгарские песни из сборников Ю. И. Венелинова, Н. Д. Катранова и других болгар” (1855, Ч. 2). Вероятно по време на войната П. продължава да свързва бъдещото си с научна кариера на филолог, като непосредствено след края й публикува на рус. обширна студия за посещението си в Света гора („Обзор Афонских древностей” – Приложение к Запискам Императорской Академии наук, 1856, Т. 6).

Като дипломат, извън служебните си задължения, той продължава да се интересува от славянското минало. Търси и проучва в хърватски и срб. архиви старославянски книжовни паметници („Исторической очерк сербской православной общины в Рагузе” – Русская беседа, 1859, № 3, кн. 15; „Черногорец Марко Мартинович, обучающих русских бояр (присланных Петром Великим в Венецию) мореплаванию и политическим наукам” – Морской сборник, 1863, № 6 и др.). В Бейрут със забележителна научна добросъвестност изучава бита и нравите на слабо познатите за европееца сирийски и ливански племена. Плод на дългогодишните му наблюдения е обемният му научен труд „Ливан и ливанците” – първата монография на рус. език за тази страна; изследването му има няколко издания на рус. и на арабски език, не е изгубило значението си и до днес. Като генерален консул П. има възможност да посещава свободно православните манастири в Палестина и на Синайския полуостров, където проучва библиотеките им, за да издирва стари славянски книги, прави преписи на отделни паметници, успява да спаси ценни ръкописи, които изпраща в научните архиви на Москва и Петербург.

Съч. Борис, първи християнски цяр на българити. Побългарена историйска приказка [от К. Петкович], писана по словенски от Йосефина Турноградска. Цариград, 1853. Черногория и черногорцы. СПб, 1877. Ливан и ливанцы. Очерки нынешного состояния автономного ливанского генерал-губернаторства в географическом, этнографическом, экономическом, политическом отношениях. СПб., 1885.

Лит. С т о я н о в, В. Няколко думи за пробуждането на българский народ към просвещение и наука и за подновяване деятелността на „Българското Книжовно Дружество” в Средец. – ПСп., 1882, № 1. Н а т а н а и л  О х р и д с к и. Жизнеописание митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила (Автобиографични бележки). – СбНУНК, № ХХV, 1909. И в а н о в, Й. Българите в Македония. С., 1917. С т о и л о в, А. Български книжовници от Македония. І, С., 1922. Й о ц о в, Б. Към въпроса за началото на българската революционна поезия (К. Д. Петкович). – Родна реч, 1935/36, № 3. М л а д е н о в, К. Един неизвестен будител (К. Д. Петкович един малко познат възрожденец. – Зора, № 6117, 1939. К а р а к о с т о в, Ст. Македонски възрожденци. Исторически и литературни образи. Ч. 1. С., 1942. Г е о р г и е в, Ем. Българи и чехи в епохата на тяхното възраждане. – Год. СУ Изв. Истор. ф-т , Т. 42, 1945-1946. Т а б а к о в, С., Добри Чинтулов. С., 1955. А р н а у д о в, М. Българското книжовно дружество в Браила. 1869-1876. С., 1966, 17-22. С п а с о в, Ал. 1. Нашето препознавање. Скопjе, 1971, 9-32. 2. Речник на Константин М. Петкович од 1848 година. – Годишен Зборник на Филолошкиот факултет на Универзитетот „Кирил и Методиj” во Скопjе, 1977, № 3. М и н к о в а, Л. 1. Константин Петкович и неговата студия за сватбените обичаи на македонските българи. – Бълг. фолклор, 1980, № 1; 2. Константин Петкович – един непознат? – Бълг. ез. и литература, 2009, № 3; 3. Константин Петкович – първият българин в Петербургски университет. – В: Сред текстовете и емоциите на Българското възраждане. Сборник в чест на Румяна Дамянова. С., 2009, 64-76. В а с и л е в, А. Поетът Константин Петкович. – Пулс, № 27, 1981. Т а х о в, Г. Константин Д. Петкович – един от първите наши революционни поети. Неизвестни данни за неговото творчество. – Струма. Литературен алманах. 1981, № 1. Г о р б у н о в а, М. Н., С м и л я н с к а я, И. М. Российский дипломат и исследователь Ближнего Востока и Балкан К. Д. Петкович. – Восточный архив, 2008, № 18. Г о н ч а р о в а, Е. Б. Мой прадед К. Д. Петкович: просветитель, дипломат, исследователь славянских стран и Ближнего Востока. СПб, 2013.

Хр. Манолакев