Попович, Васил (Василаки) Николаев

ПОПОВИЧ, Васил (Василаки) (18.Х.1833, Браила – 7.VIII.1897, София) – белетрист, драматург, автор на стихове за деца, учител и художник. Родителите и по-големите му братя са преселници от Ямболско в Браила. Първоначално учи при учители българи, посещава рум. училище (1841-45) и училището на габровеца Никола Стефанович (1846-48) в родния си град. Продължава образованието си в Киевската Втора гимназия (1851-56), в Киевския университет „Св. Владимир“ (1857) и в Историко-филол. факултет на Московския университет (1858-61). Активен член на Московската българска дружина. Редактира първия брой на сп. „Братски труд“ (1860). От Москва заминава за Браила (1861), за кратко е в Белград, а в края на годината постъпва като учител в Централното училище в Болград (1861-64), където сътрудничи на сп. „Общ труд“. Завръща се в Браила (1865), работи като частен учител, преподава в бълг. училище, подкрепя театралната дейност в града, публикува комедията „Наяве и насъне все то или списателски истерики“, стихотворения и критически и публицистични статии. П. заедно с най-големия си брат Костаки Попович е сред учредителите на Българското книжовно дружество, като К. Попович е и сред неговите настоятели. На Учредителното събрание на БКД е избран за дописен член, а от 1884 е редовен член на БКД. От Браила се премества като учител във Велес (до 1874) и в Пловдив (до 1878). Жени се за Елена Радионова (1875). От 1879 е в София – преподава във Военното училище от основаването му (1878) до 1884. Депутат във Второто ОНС (1880), член на Учебния съвет към М-во на народното просвещение, учител по бълг. език на княз Ал. Батемберг (1881). От Велес, Пловдив и София публикува в периодичния печат словото, което произнася при посрещането на първия бълг. владика във Велес, стихотворения, проза, драми, рецензии, статии. Последното му назначение е за училищен инспектор в Самоков (1889-91). До смъртта си (1897) остава в София.

П. твори във всички основни жанрове, чрез които през Възраждането започва да се развива бълг. литература. Негови са първата публикувана бълг. драма „Монолог или мисли на владиката Илариона напред да изгори българските книги от книгохранилницата на Търновската митрополия“ („Месецослов на българската книжнина“ 1859) и първата повест „Отрывок из разсказов моей матери: поездка в виноградник. (Болгарская повест)“ (Русская беседа, 1859, VI, год четвертый, книга осемнадцатая). Повестта е написана и публикувана на рус. език. Предхожда по време повестта на В. Друмев „Нещастна фамилия“, разказите на Л. Каравелов „Атаман болгарских разбойников“ и на Р. Жинзифов „Прошетба“, които излизат през 1860 г. Повестта на П. задава тематичното поле, в което се развиват повечето сюжети на бълг. възрожденска проза – нещастията на едно семейство, възприемани като проекция на нещастната робска участ на българите. П. използва модела на личния свидетелски разказ – подход, който удостоверява пред читателите истинността на ужасяващите събития и който устойчиво се използва във възрожденската белетристика; служи си и с ретроспекцията – обикнат от възрожденските белетристи похват. Следващият публикуван разказ е „Един епизод от Мехадия“ (Периодическо списание, 1881). Той е критикуван от Светослав Миларов в отзив за слабостите на редакторската политика и съдържанието на „ПСп“ (сп. „Наука“ кн. 2, 1882). Като подлистник в издавания по-малко от една година в. „Балкан“ (ян.-окт. 1883) – орган на правителството на рус. генерали, П. публикува незавършената повест „Беше“. Тя е сред най-ранните следосвобожденски творби, в които се откроява близкото минало, но не чрез припомняне на героични сюжети, а чрез разказа за съдбата на две поколения от фамилията на героя. Съвсем за кратко П. е редактор на в. „Балкан“.

П. прави опити в драматургията през целия си творчески път. В Москва пише „Монолог или мисли на владиката Илариона...“ като интерпретира популярната тема за унищожените от фанариотите стари бълг. ръкописи. Изборът на монологичната форма, в която създава своя текст, приближава творбата към специфичния жанр драма за четене и силно ограничава възможностите й за интересна сценична интерпретация. Успехът на автора може да бъде търсен в пресъздаването на образа на грц. владика Иларион Критски с елементи на психологизъм. Следващият драматургичен опит на П. е в комедийния жанр. „Наяве и насъне...“ („Пътник“, бл. 5-8, 1870) пародийно представя образа на бълг. псевдоинтелигент и поставя въпроса за осмислянето на духовните занимания чрез тяхната обществена значимост. След Освобождението обнародва три други пиеси: „Примерните родители срещу примерните си деца“ (1888), „Приемний ден у доктора Мортагона“ – подписани с псевд. Яров и „Пролетариите или Трай коню за зелена трева“ (1896).

В Москва П. публикува стихотворения, две от тях – „Гроза“ и „Тъга“, излизат в първата книжка на сп. „Братски труд“ (1860). След завръщането си в Браила продължава да пише стихове, но повечето са създадени след Освобождението. Негови поетически творби са включени в т. 2 на „Българска христоматия“ от Ив. Вазов и К. Величков. Най-много коментирана от критиката е детската поезия на П. Тя е представена в първата българска стихосбирка за деца „Детска гусла“ (1879), която има три издания. През дидактичното, просветителското и рационалното отношение към обучаването и възпитаването на детето П. съумява да създаде стихотворения, които влизат в бълг. литературна класика за деца; съумява да обясни природни явления („Звездно небе“, „Слънце“, „Нощ“), да разкаже конкретни житейски случки („Просяк“, „Майка и дете“), да постигне патриотични или нравствени внушения, преобразувайки ги през световъзприятията на детето. Някои от тях са включени в песнопойки и стават популярни песни („Цвете мило, цвете красно“, „Пролет мила, животворна“). В архива му се намират обработки на бълг. народни приказки, оформени в цикли, но само няколко от приказките е известно, че са публикувани (сп. „Светлина“).

П. е автор на критически статии – пише обширна рецензия за „Български книжици“ („Русская беседа“,1858, кн. 14); статията „Нещо за новата картина на г. Н. Павловича на име „Аспарух“ („Читалище“, 1871, № 1) се определя като начало на бълг. художествена критика. В оформилата се полемика с художника Н. Павлович П. не отправя самоцелни бележки, а те са опит да повлияе върху формирането на верен художествен вкус и култура; показва добро познаване на процесите в европейското изкуство, на художническите техники и закони на композицията. Сам П. е автор на пейзажи, портрети и рисунки, включително и такива с битова тематика, които дават основание да бъде определен като „родоначалник на битовата ни живопис“ (А. Василиев). Прецизни и компетентни, с изложено собствено мнение върху стихосложението или метриката на народните песни са забележките и уточненията върху „Наука за песнотворство и стихотворство“ на П. Оджаков; с взискателна критичност пише рецензия за методическото ръководство „Школска педагогия...“ от Й. Ковачев („Читалище“, 1874, бр. 15, 16, 17); последната му рецензия е за труда на Ив. Пеев-Плачков „Идеологическа класификация на бълг. предлози“ (1890). Част от публицистиката на П. е свързана със споровете около БКД.

Псевд.: Яров. Материали от П. се съхраняват в НА БАН, ф. 150 К, ДА, ф. 988.

Съч. Детска гусла за стихотворения за ученици от народните училища. Пловдив, Рускчук, Солун, 1879 (II-ро изд. 1880, III-то изд. 1883). Конспект по етимологията на новобългарский език. 1883. Унджиева, Цв. Български автори в руския периодичен печат. 1854-1864. Издирила и подготвила за печат Цвета Унджиева. Т. 1, София, 1982, 119-136. Васил Попович. Съчинения. Издири и подготви за печат Николай Аретов. С., 2000.

Лит. М и л а р о в, Св. Периодичното списание на Българското книжовно дружество. – Наука. Год. II, № 2, 1882, 184-199. Т е о д о р о в – Б а л а н, Ал. Рецензия. – Периодическо списание, 8, № 37-38, 1891, 264-293. С а в о в, Ил. Васил Н. Попович. – Българска сбирка, кн. VII, септември 1897, 783-784. Д о ч е в, Г. Детската ни поезия. – Учителска мисъл. Кн. 8, апр. 1923, 330-336. Г о р ч и ц а, Г. Детската ни литература. Продължение. – Детска градина. г. II, кн. 2, окт. 1923, 46-50. В а с и л и е в, А. 1. Васил Попович. – В: Трем на Българското възраждане. С., 1936, 63. 2. Стар и неизвестен български художник, родоначалник на битовата ни живопис. – Зора, г. IХ, № 5628, 27 авг. 1938. 3. Българи, получили художествено образование в Русия. – Изкуство. Трета книжка, ноември 1951, 74-79. К о н с т а н т и н о в, Г. Възраждане на българския народ. Общ поглед. – В: Нова българска литература. Епоха на Възраждането. С., 1947, 19-20. Ц в е т а н о в, Ц. Една забравена годишнина. – Литературен фронт, г. III, 19.4.1947. Ф у р н а д ж и е в, Н. За днешното състояние на литературата за деца. – Септември. г. V, кн. 6, юни 1952, 128-147. Б о с и л е к, Р. – Младеж. г. VII, кн. 5, май 1954, 59-61. В е с е л и н о в, Г. 1. Литературното наследство за деца и юноши. – Народна младеж. бр. 161, 8 юли 1954. 2. Един от основоположниците на българската детска литература. – Литературен фронт, г. ХI, бр. 32, 11 авг. 1955. С и л я н о в с к а, Т. 1. Един заслужил деятел на българската култура. – Литературен фронт. г. ХIII, бр. 33, 15 авг. 1957. 2. Васил Попович и началото на българското изкуствознание. – В: Известия на Института за изобразителни изкуства. кн. 2, С., 1958, 75-99. Д а м е в, Д. Верен и любим другар. – Земеделско знаме. г. LVII, бр. 3938, 26 апр. 1959. Д и н е к о в, П. 1. Литературни въпроси. С., 1963, 181-196. 2. Развитие на литературата през 50-те и 60-те години. В: История на българската литература. Т. 2, С., 1966, 209-211. А р н а у д о в, М. Българското книжовно дружество в Браила. С., 1966, 146, 150. К о н е в, Ил. Белетристът Каравелов. С., 1970, 29-39. Ж е ч е в, Н. Браила и българското културно-национално възраждане. С., 1970, 79, 119, 170. Л ь в о в а, Е. Изобразительное изкуство Болгарии епохи национального Возрождения. М., 1975, 146-148. Г е о р г и е в, Г. Малко познати имена. Васил Попович. – Антени. г. VIII, бр. 27, 5 юли 1978. К о в а ч е в а, Н. Българската поезия за деца. С., 1978. Б о й ч е в а, К. Забравеният поет Василаки Попович. – Родна реч, г. ХХV, кн. 3, март 1981, 38-40. Я н к о в а, А. Васил Попович. – Деца, изкуство, книги. кн. 6, 1987, 6-8. П у н е в, К. 1. Та чак до наши дни... – Отечествен фронт. бр. 12757, 6 окт. 1987. 2. Вечна българска песен. – Век 21, год. VIII, бр. 11, 4 – 10. IV. 1997. А р е т о в, Н. 1. Българското възраждане и Европа. С., 1995, 146-161. 2. България като „нещастна фамилия“. За един основополагащ сюжет в българската национална митология. – Език и литература. LIV, 1999, № 1, 135-145. 3. Васил Попович. Живот и творчество. С., 2000. 4. Ботев и поетическите опити на някои негови предходници и съвременници (Георги Раковски, Димитър Великсин, Васил Попович и Кръстю Пишурка). В: Българско възраждане. Идеи. Личности. Събития., Годишник, т. 10, Общобългарски комитет и Фондация „Васил Левски“, С., 2008, 98-113. 5. Една непубликувана сатирична творба на Васил Попович и нейният контекст. – Литературна мисъл. г. LXIII, № 2, 2021, 80-116. М и х о в а, Л. Модерните потреби на Възраждането. С., 2001, 144, 154, 157. Л е к о в, Д. Предвестникът Васил (Василаки) Попович. В: История на литературата и на възприемателя през Българското възраждане. Втори том, С., 2004, 88-94.

Н. Пътова