ПОЕЗИЯ

ПОЕЗИЯ (от гр. ποίησις; лат. pоesis). Бълг. възрожденска поезия изминава за малко повече от половин столетие пътя от художествено безпомощното стихоплетство на първите стихотворци до гениалното творчество на Христо Ботев. В нейното създаване играят важна роля редица фактори, като елементите на по-старо, идващо от традицията или фолклора, художествено съзнание, влиянието на чуждите литератури, теоретическите схващания за литературата, ролята на другите изкуства и т.н. Тези фактори образуват оня сложен комплекс, който спомага за пълноценното осъзнаване през Възраждането на П. като определен род словесно изкуство със свои специфични ритмико-метрични и естетически канони. През Средновековието усетът за П. е бил поддържан от химнологичната литература. Когато през ХVII и ХVIII в. сред българите започват да проникват стихотворения на някои чужди поети духовници, читателското съзнание ги приема като нещо познато, не закъсняват и опити за подражание. В ранните десетилетия на възрожденския период в ръкописните сборници се срещат както преписани от различни източници отделни стихотворения, така и споменавания за П., дори някои елементарни опити за нейното обяснение. Така се стига до създаване на изкуствени тромави стихове, чиято отлика от прозата се свежда главно до графичния им вид. Много по-различна е връзката на възрожденската П. с фолклора. Тя се изгражда като процес на преминаване от неосъзнато, стихийно отношение на поета към фолклорния тип художествено мислене към напълно осъзната и целенасочено търсена естетическа близост. Характерен пример за най-ранния период е католическата П., създавана от Павел Дуванлийски и други бълг. католици през ХVIII в., която черпи темите си от християнската религия (по-рядко и от бита), но ги разработва със средствата на фолклорната поетика. Сходен в това отношение е и случаят с написаното през 1839 в народнопесенен стил стихотворение от Неофит Рилски за Хатишерифа. Съзнателният интерес към фолклора възниква към средата на ХIХ в. в резултат на проникването на идеите на европейската фолклористика. Записват се по-системно и се публикуват бълг. народни песни, започват да излизат и първите фолклорни сборници. В творческите си търсения възрожденският човек отново се връща, но вече осъзнато и целенасочено, към художествения свят на народната песен. Не е случайно, че редица възрожденски поети, чието творчество в една или друга степен е близко до народната песен, като П. Р. Славейков, Н. Геров, К. Миладинов, Г. Ст. Раковски, Л. Каравелов и др., развиват и пряка фолклористична дейност, венец на която е сборникът на Братя Миладинови „Български народни песни“ (1861). Фолклорът играе роля преди всичко в изграждането на поетиката на новата П. – на нейната образна система, композиция, език, светоусещане. Сходна с ролята на фолклора е тази на външните литературни влияния. Връзката с чуждите литератури стимулира развитието на П. през целия възрожденски период: от ранните стихотворни прояви на Партений Павлович, Павел Дуванлийски и Дойно Граматик до Д. Чинтулов, П. Р. Славейков и Хр. Ботев. От средата на XIX в. се засилва и ролята на периодичния печат. Във вестници и списания се появяват не само стихотворения, но и рецензии, статии и отзиви за П. Христо Ботев, Петко Славейков, Нешо Бончев, Любен Каравелов и др. предявяват към П. изисквания с критерии на съвременното европейско критическо мислене. Поставят се въпросите за социалната правдивост и художественост на П., за стила и стихосложението, безпощадно се критикуват бездарните стихоплетци. Неслучайно през 60-те и главно през 70-те г. се създават естетически най-значимите образци на бълг. възрожденска П.. Значителна роля за обяснение на П. като важен дял от художественото творчество изиграват и ръководствата по словесност, които, макар и компилативни, дават основни понятия за П.

Наченки на ранната възрожденска П. могат да се открият още в XVIII в. (Партений Павлович, Павел Дуванлийски, Жефарович и др.). За нейно начало се смята творчеството на т. н. „първи стихотворци“ (Димитър Попски, Константин Огнянович, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Анастас Кипиловски, Георги Пешаков, Неофит Бозвели, Христодул Костович - Сичан Николов, Иван Богоров, Иван Стоянов и др.), създадено главно в първите десетилетия на XIX в. Обясним предимно с ниското равнище на художестве­но съзнание е фактът, че под въздействието на късния църковен силабизъм у нас отначало се създава П., присъща повече на ранния, неравносложен досилабичен етап на църковната поезия (XVI - XVII в). Не липсват обаче и ранни опити да се създаде равносложен силабически стих и тези опити неслучайно се правят от книжовници, като Неофит Рилски и Константин Огнянович, познаващи много добре чуждата силабическа поезия. В края на 30-те, 40-те и началото на 50-те години пишат стихове Кръстю Пишурка, Христодул Костович - Сичан Николов, Анастас Кипиловски, Атанас Гранитски, Стефан Изворски, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот и др. —представители на даскалската поезия. Несъвършени поетически, техните стихове са етап, който бележи постепенно отмиране на силабизма, както и засилен интерес на поетите към жанровете на одата, баснята, диалога, училищната песен, епитафията и др. Макар и в границите предимно на библейската символика (библейски канон, библейска нормативност на поетиката), поетическото мислене притежава още от самото начало важни, макар и най-често формални, определители на поетическия род – образност, художе­ствен подтекст, метафоричност. Тези качества постепенно придобиват художествена органичност, позволяваща на П. да интерпретира все по-успешно основната тема на възрожденската литература – борбата за свобода. Тази тема провокира два основни тематико- интерпретационни модела – борба за духов­но и борба за политическо освобождение, като първият се реализира в стихотворения с просветни, антигрц., истор. и любовно-епикурейски мотиви, а вторият – в социално-революционна поезия. Темата за просветата навлиза в П. едва през 40-те години на XIX в. и е свързана с възхода на училищното дело след открива­нето на Габровското училище (1835) и със зараждането на бълг. периодичен печат. През 30-те г. се срещат загатвания за необхо­димостта от просвета в краткото стихотворение на Неофит Бозвели в III част на „Славяноболгарское детоводство“ и в двете стихотво­рения на Г. Пешаков за Юрий Венелин („Ода на Юрий Ив. Венелин“ и „Ридание на смертта Ю. И. Венелина“). В тях просветата е все още важна, но не единствена тема, докато със създаването на пе­риодичния печат и издаването на книги тази тема става една от основните. Може да се каже, че даскалската поезия набира първоначалната си инерция благодарение на нея и не я изоставя чак до края на възрожденския период. В периодичните издания (особено „Цариградски вестник“), в песно­пойки, календари, забавници, по различни поводи се поместват стихотворения за ползата от учението, за училищни изпити, за построяване на училища и т. н. Особено ревностни в това отношение са Ст. Изворски, Кр. Пишурка, П. Р. Славейков, Й. Х.-Джинот и др. На общия безличен фон в този тематичен кръг през 50-те и 60-те г. се отличават само Славейковите училищни песни, които излизат от шаблона на безкрилите и предълги описа­ния на училища и изпити и налагат темата за просветата не само идейно, но и естетически по-значимо. Приемник на Славейков в това отношение през 70-те г. е Л. Каравелов, който гледа на просветата като на фактор за национално и политическо освобождение. В П. на Раковски, Славейков и Чинтулов историческата тема вече носи внушенията на революционната идеология, което я отличава съществено от случайните романтично-патриотични из­блици в стихотворенията на Д. Попски, Хр. К. - Сичан Николов, И. Стоянов и др. Георги Ст. Раковски е първият бълг. поет, който съзнателно и целенасочено – в духа на романтизма – превръ­ща истор. тема в мощно идейно оръжие. Доминиращи след средата на XIX в. вече са жанровете на поемата, на лирическата поезия (вкл. и сонетът), сатирата, елегията, баладата и др.

Анакреонтичната лирическа П. на XIX в. изразява свободата на възрожденския човек да говори открито за най-интимните си чувства. Тези мотиви навлизат в бълг. литература главно чрез грц. П. отчасти чрез тур. и срб. любовни песни. През 30-те и 40-те г. ги срещаме в някои забавници (напр. на К. Огнянович), в някои книги (Ан. Кипиловски), а най-добър художествен израз намират в поемата на Найден Геров „Стоян и Рада“, както и в неговите, останали за съжаление в архива му, стихотворения с любовни, вакхически, истор. и носталгични мотиви. Анакреонтичните мотиви навлизат трайно в бълг. П. през 50-те г., благодарение главно на поетическата дей­ност на Славейков. В „Смесна китка“, „Песнопойка, в периодичния печат той помества свои преводи или подражания на стихотворения от известния тогава грц. поет Атанасиос Христопулос, както и на популярни любовни грц. песни. В тях се възпява любовта, донасяща на човека духовна и чувствена радост. Израз на важна страна от духовното разкрепостяване на възрожденския човек, тази П. е допадала много на тогавашната младеж със своята виталност, с освободеността си от редица морални норми, с възпяването на любовта и на удоволствията, дори и нерядко с открития си еротизъм. Главно на тези песни Славейков дължи и огромната си по­пулярност още в началото на творческия си път. Така той решава на практи­ка и въпроса за литературния език чрез въвеждането на живата гово­рима реч.

Докато през 40-те и 50-те г. анакреонтичната П. е с преобладаващо пикурейски характер – възпя­ват се любовните наслади, виното, безгрижието, веселието, – то през 60-те и 70-те г. в идейната й специфика настъпват важни про­мени. Тя става в по-голяма степен социално значима. В Славейковите любовни стихотворения започват да се промъкват социални и антигрц. тенденции („Фатура на жените“, „Сирота“, „Милена“ и др.), социално-елегични нотки се долавят и в „Близ реката Вардар“ от Р. Жинзифов. Епохата вече поставя пред поетите нови задачи, назряват революционни събития и логично любовният дискурс в бъл­г. възрожденска П. достига до своето обезсмисляне в Ботевото стихотворение „До моето първо либе“. Извършила се е гигантска тран­сформация: от резултат на ренесансово духовно освобождение любов­та се превръща в стимул за социално, национално и политическо освобождение. Около средата на XIX в. заявява своето присъствие и възрожденската женска П. – сред първите поетеси са Елена Мутева, Станка Николица – Спасо-Еленина, Карамфила Стефанова, Екатерина Василева, Рада Казалийска.

Двете групи мотиви – социалните и революционните - са типични за последните две десетилетия на Бълг. възраждане и това е характерен поетически израз на революционно-демократичната идеология на 60-те и особено на 70-те г. на века. Редица сти­хотворения на Ботев, Чинтулов, Каравелов, Ст. Стамболов са в еднаква мяра и социални, и революционни. Но все пак социалната тема в нашата възрожденска П. е в повечето случаи отчетливо обосо­бена не само идейно, но и жанрово (вж елегия и сатира), и това дава основания за диференцирането й. Тя навлиза в П. по-осезаемо чак през 50-те г. със сатирите и елегиите на Славейков („Песен на паричката ми“, „Момче, ума си събери“, „Не слави мойта муза“ и др.) и се утвържда­ва главно през 60-те и 70-те г. чрез творчеството на Ботев, Караве­лов, Славейков, Стамболов, Жинзифов, К. Миладинов, Ив. Вазов и др. Особена група представляват носталгичните стихотво­рения, с които П. Славейков, К. Миладинов, Р. Жинзифов, Л. Каравелов, Н. Геров и др. дават израз на мъката си по родината. П. на К. Миладинов вълнува със своята искреност, със силата на отразената в нея болка, а елегията „Тъга за юг“ –побира сякаш носталгията и копнежа по родината на всички напуснали родните българските земи, или със сатирично перо критикува опитите за елинизация на бълг. народ. Отличен познавач на фолклора, Миладинов създава творби, в чиято образна система и метрика е извънредно силно влиянието на народнопесенната традиция. Р. Жинзифов също живее до последния си час с Миладиновата тъга по юг, с топлината на носения дълбоко в сърцето страдалчески образ на родината – люлка на славна история, запазила спомена за мъдростта на Климент и Наум и за силата на Симеон и Самуил. В „До българската майка“ той събира в един стон и мъката, и обичта към родината: „Майко злочеста, ти, майко страдалница, /мътни са сълзи ти, как у Брегалница / мътни са студни вълни.“ Подобни моменти се срещат и в други негови творби: „Здра­вица“ (от поемата „Гусляр в собор“), „Град“, „Гарван“, „Питала е България“ и др.

През 70-те г. социалната тема излиза решително от класиче­ската си еднопосочност (разкриване само на социалното тегло) и в нея зазвучават все повече оптимистични, борчески нотки. Редица социални стихотворения на Славейков, Каравелов, Стамболов, Жинзифов и особено на Ботев се превръщат в социално-революционни, приемайки по този начин съ­щностни черти на основната идейно-тематична антитеза „робство-свобода“. Характерната за последните предосвобожденски десетилетия ре­волюционна доминанта в творчеството на Д.Чинтулов, Г. Ст. Раковски, П. Р.Славейков, Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ст. Стамболов, намерила гениална естетическа реализация у Хр. Ботев през 70-те г., е не само върхов и най-типичен израз на същността на голямата тема за свободата. Тя същевременно и обобщава патоса на търсенията в другите тематични групи. Ренесансово-просвещенското осъзнаване на необходи­мостта от духовна свобода и революционно-демократическият идеал за национално-освободителна борба взаимно се допълват като две страни на великия идеен прелом, който се извършва в съзнанието на българите през XIX в.

Пръв навлиза в революционната тема Д. Чин­тулов още през 50-те години – първото революционно десетилетие на века. Като Славейков (през 50-те. г. с останалите в ръкопис бунтовни стихотворения и през 70-те с отпечатаните) и Стам­болов (през 70-те г.) той създава призивна, марсилезна П., чиято задача е да съживи бун­товния дух на българина и да го призове към борба. Но докато Славейковите и Стамболовите призиви имат характер на съвсем пряк боен зов, Чинтуловите са все още по-скоро риторични обръщения, писани са в началото на 50-те г., когато революционната буря назрява, но още не е избухнала. Така постепенно се раждат и утвърждават някои от нравствените и художествените черти на Ботевия революционен максимализъм, превърнал се в една от най-съществените особености на революционната П. Освен в революционната преса той отпечатва свои стихотворения и в издадената заедно със Стефан Стамболов книга „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“ (1875) В Ботевата П. намират съкровен отзвук най-важните проб­леми на епохата. Тя е образец на превръщане на тези проблеми в дълбоко лично изживяване и на въплътяване на тези мисли и чувства в гениални художествени творби, в съкровена художествена изповед. Творбата може да бъде изградена върху представи от по-пряк, кон­кретен характер („На прощаване“. „Майце си“, „В механата“, „До моето първо либе“) или пък да обобщава по-широк и по-абстрактен тип идеи („Борба“, „Елегия“, „Моята молитва“ и др.), но в художествения й център винаги стои личността на поета, като субективното съзнание играе главната художествена организираща роля. Затова и поетическото внушение идва като закономерен резултат на дъл­бока, съкровена изповед. Този изповеден тип поетическо мислене, намерил най-ярка и най-талантлива изява в социалната и в граждан­ската П. на Славейков („Не пей ми се“, „Жестокостта ми се сломи“ и др.), и особено в П. на Ботев, се появява най-напред в творчеството на Раковски – първият наш революционен поет, който се опитва да трансформира идеите на назряващата революция в свои лични вълнения, да проектира революционната проблематика върху своето вътрешно поетическо изживяване. В този смисъл Ботев се явява продължител не на типично „чинтуловската“, призивно-марсилезна поетическа традиция, а на традицията, чиито основи полага с изповедната си П.Раковски. Затова всяка творба на Ботев е една изстрадана болка, една лична хуманна и гражданска позиция. Силата на тази П. идва от пълното слива­не на поета с лирическия герой, от това, че е П. изповедна, искрена, поезия на големите мисли и чувства. Особено важна в това отношение е и близостта ѝ до народната песен – без да се покрива с нея, тя заема отчасти или изцяло нейния ритъм, образност, език, за да ги извиси на едно много по-високо идейно-художествено равнище. Ботев създава една новаторска и по дух, и по форма П., която сама става начало на най-трайната традиция в бълг. литература – нейната демократичност, национална самобитност и съзвучност на общочовешките хуманни вълнения. Така Ботевата поетическа мощ синтезира основните черти на възрожденската П. и дава най-пълен израз на нейното място в общия развой на бълг. литература.Тази поезия е първияг мощен изблик на дълго потискана национална духовна художествена енергия. Това определя и значението ѝ на могъща традиция, определила завинаги основните физиономични черти на бълг. национална култура.

Съч. П у н д е в, В. Първи стихотворци. С., 1925. М и н к о в, Цв. Начало на българската поезия. С., 1937. Д и н е к о в, П. Българска лирика. Антология, С., 1941. С т о й к о в, Ст. Първи стихотворци. С., 1946. Динеков, П. Възрожденски страници. С., 1969. Т о п а л о в, К.1. Българ­ски възрожденски стихове. С., 1978. 2. Българска възрожденска поезия. Антология. (I изд. 1982, II изд. 2012). Р а д е в, Ив. Ранна възрожденска поезия. От Д. Попски до Н. Геров. Велико Търново, 1994. И г о в, Св. Антология на българската поезия. Пловдив, 1995.

Лит. Б а л а н, Ал. Т. Първи стихотворци. – Български преглед, 1894, кн. 11-12. М и л е т и ч. Нашите павликяни– СбНУ, 1903, т.XIX. А р н а у д о в, М. Найден Геров и наченките на българската поезия в XIX в. – Училищен преглед, 1923, кн.10; 2. Найден Геров. - В: Творци на Българското възраждане. Поети и герои. Т. II, С., 1969. П у н д е в. В. Гръцко-български литературни сравнения. – Сп. БАН,1929, кн.38. П е н е в, Б. История на новата българска литература. С., 1930 -1936. II изд. 1976 -1978. Д и н е к о в, П. 1.Първи възрожденци, С., 1942. 2. Фолклор и литература. – В: Фолклор и литература, С., 1968. 3. (отг. ред.) За литературните жанрове през Възраждането, С., 1979. М и н е в, Д. Стихотворни сборници преди Освобождението. – Език и литература, 1953, кн. 1–2. Р у с а к и е в, С. Характер на нашата поезия до 40-те г. на миналия век. – Ез. и лит.,1955, кн. 5. Г а в р и л о в а, М. За разпространението на революционните песни до Освобождението. – Музеи и паметници на културата, 1964, кн. 4. Г е о р г и е в, Н. Класицизъм в българската литература. – Изв. на Инст. за бълг. лит., 1966, кн. 18-19. Т а р и н с к а, С т. Героичната поезия на Българското възраждане. – Септември, 1966, кн.7. Т о п а л о в, К. 1. Ботев и Вазов – различни и близки. – Родна реч, 1969, кн. 9. 2. Добри Чинтулов и възрожденската революционна поезия. – Пламък, 1972, кн.20. 3. Проблеми на възрожденската поетика, С., 1979. 4. Възрожденци, С., 1988 (т. 1),1990 (т.2); следващи издания: 1999, 2002, 2003, 2007. 5. Проблеми на развитието на възрожденската литература. С., 1984. 6. Ботев в пътя на възрожденската поезия, С., 1992; 2 изд. 1995; 3 изд. 1997. 7. Раковски и Ригас в културноисторическите модели на Балканското възраждане. С., 2003. Д р а г о в а, Н. 1821 и българската възрожденска литература. – В: Сто и петдесет години от гръцкото въстание 1821 - 1828. С., 1973; С т а н ч е в, К р. Поезията на българските павликяни. – Литературна мисъл, 1975, кн. 1. Р а д е в, И. 1.. Една неизвестна антология на поезия от 1878 г. - Литературна история, 1978, № 2. 2 Българският стих и възрожденката от 70-те г. на XIX век. В: Неслученият канон. Български писателки от Възраждането до Втората световна война. (Съставител и редактор К и р о в а, М.), С., 2009. Г а ч е в, Г. Ускорено развитие на културата, С., 1979. К р ъ с т а н о в, Тр. Г. Пешаков и началото на новобългарската поезия. – В: Българо-румънски литературни взаимоотношения през ХІХ век. С., 1980. П р о т о х р и с т о в а, К. 1. За понятието „свобода“ във възрожденската поезия. – В: Литературознание и фолклористика. Сборник в чест на академик Петър Динеков, С., 1983. 2. Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта, С., 1991. С т а н е в а, К. 1. Читателят в поетическия текст. По материали от българската поезия през 60-те и 70-те години на ХІХ в.– Литературна мисъл, 1985, № 1. 2. Гласове на Възраждането, С., 2001. Х о л е в и ч, Й. Проблеми на българската възрожденска култура, С., 1986. Л е к о в, Д. Поет – епоха – читател. - В: Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци. С., 1988. П е л е в а, И. Мотивът за завръщането във възрожденската лирика и Ботевото стихотворение “Странник”. – Език и литература, 1988, № 1. К у н ч е в а, Р. Стихът като възможност за избор. С., 1988. М и л ч а к о в, Я. 1. Стих и поезия, С., 1990. 2. Семантичният ореол на един стихотворен размер в българската възрожденска поезия. – В сб.: Поетика и литературна история, С., 1990. 3. Нерегулирани силабически форми и “макаронизъм”. (Българско възраждане, Г. С. Раковски, славянски паралели, една хипотеза). – В: Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Кирил Топалов, С., 2003. 4. Българска стихотворна култура (XVII – XX в.), Варна, 2006. Д а к о в а, В. Просвещенски имперсонализъм и лирически герой в ранната българска възрожденска поезия. – ГСУ ФСлФ, т. 83, 1990. Б о г д а н о в, Ив. Веда Словена и нашето време, С., 1991; Ч е р н о к о ж е в, Н. 1. Историческото съзнание в лириката. Времето в поезията на Раковски. – В: Преоценки. С., 1993. 2. Песента - пята, написана и записана. – В: Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-г. на проф. Н. Георгиев, С., 1997. 3. Публично слово и идентичност(и) през Възраждането. – Език. Литература. Идентичност, С.,1999. 4. От Възраждане към прераждане, С., 2003. 5. Ч е р н о к о ж е в, Н. Възрожденска поезия. – В: А р е т о в, Н., Ч е р н о к о ж е в, Н., Българска литература XVIII-XIX в., С., 2006. Д а м я н о в а. Р. 1. Руската епистоларна и поетическа традиция и Одеският литературен кръжец. – Литературна мисъл, 1983, кн. 5. 2. Писмата в културата на Българското възраждане, Шумен, 1995. 3. Емоциите в културата на Българското възраждане, С., 2008. К и р о в а, М. Нарцистичният Ботев – митология на едно (въз)раждане. – В: Сънят на Медуза. Към психоанализа на българската литература, С., 1995. И л к о в, А. Възрожденска естетика: възвишеното. - Литературен вестник, бр. 20, 14-20.08.1995. М и х о в а, Л. 1. Модерните потреби на Възраждането, С., 2001. 2. Даскалската поезия (критически прочити и резепции). – В: Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Кирил Топалов С., 2003. Т а ч е в а - Б у м б а р о в а, Ел. Свищовският литературен кръг в историята на българската възрожденска литература. Благоевград, 2002. Т е м е л с к и, Хр. Първата българска църква “Св. Стефан” в Цариград, възпята във възрожденската ни поезия. - В: Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Кирил Топалов, С., 2003. Н и к о л о в а, Юл. Записки по българска възрожденска литература, Пловдив, 2004. К а й ч е в, Н. Още за хърватското отношение към Константин Миладинов: Август Шеноа. – В: К а й ч е в, Н. (Съст. и ред.), Григор Пърличев и Братя Миладинови. Нови изследвания и прочити, С., 2011. А л е к с и е в а, А. Българската поезия от 40-те и 50-те г. на XIX век, С., 2012.

К. Топалов