КОТЕЛ

КОТЕЛ – селище в Източна Стоариа планина, основано вероятно през XV в. Първите документални данни за него са от 1486, когато наброява 53 къщи, а в 1820 обхваща вече 1120 къщи. в средата пна XVI в. в него живеят около 100 семейства, през 1622 достигат 230, в 1648 – 545, През Възраждането К. се утвърждава като едно от най-големите селища в българската етническа територия. Част от жителите му са били дервентджии – охранители на прохода (дербент) в котловината, където К. е разположен и от която получава името си: Казан пънаръ, Казан бинар, Казган пънаръ дербент, срещано в много османски регистри. Друга част са били джеленпи – доставчици на дребен рогат добитък за османската държава. Войнуците, като специална категория население от Котел и котленските села, са били натоварени с функции от военно-помощен характер – да обслужват султанските коне, а по време на походи да съпровождат войската и да служат в обоза. В последнте десетилетия на XVIII и първите десетиления на XIX в. К. преживява мощен стопански и културен подем. Традиционното котленско овчарство получава силно развитие. Предприемчиви жители откарват големите си стада в търсене на обширни пасшща в Тракия, а по-късно и в Добруджа, създвайки къшли, мандри и чифлици. Покрай овцевъдството в К. се развиват абаджийството и терзийството. Напредък получават и занаятите тъкачество, бояджийство и куюмджийство. Бурен растеж има строителството на метоси, училища, калета, ханове, водопроводи, калдаръми, канали. През 1837 се построява новата сграда на мястото на старата църква „Св. св. Петър и Павел”. През втората половина на XVIII и през XIX в. жителите поддържат непрекъсната връзка с манастирите на Атон и особено с Хилендар и Зограф. В края на XVIII и началото на XIX в. изпъква фигурата на известния котленски първенец Божил Чорбаджи, който подкрепя материално светогорските монаси, а през 1800 умело ръководи отбраната на жителите срещу кърджалийските нападения, построявайки високи крепостни стени и стражеви кули. От К. излиза и известният български духовник и книжовник Неофит Хилендарски Бозвели, който през 40-те г. на XIX в. има изключителни заслуги за българското църковно-освободително движение. Още през XVII XVIII в. К. се оформя като продуктивен и влиятелен книжовен център, обхващащ близките до него селища Тича, Жеравна, Ичера, Медвен, Катунище, Градец, Нейково, Раково и др. През II пол. на столетието се обособява обликът на котленския тип полууставно писмо, представено главно чрез ръкописите на най-изявените представители на котленската калиграфско-писарска и художествено-орнаментаторска школа – даскал Милко йерей (Милко Котленски) и поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански), и техните последователи Теодор йерей, Велико йерей, Димо Теодоров, неизвестният жеравненски копист на съчинението на Йосиф Хилендарски „Беседа/ Слово за ползата от четенето” и др. анонимни книжовници. През ХVIII в. преобладават ръкописите с богослужебен характер, сред които на първо място са часословите, следвани от требници, псалтири, октоиси, служебници; по-малко е количеството на дамаскините и сборниците със смесено съдържание. В К. през 1765 е направен първият, известен засега в науката, препис на Паисиевата „История славеянобоългарская“ от поп Стойко Владиславов (Софроний) Врачански /1765/. Обикновено книжовниците са обучавали и ученици, но конкретни сведения от XVIII в. има оставени за даскал Милко и поп Стойко Владиславов. в частни килии. Записан е спомен за съществуването в К. на първото килийно училище /от кого е споменът и къде, да се посочи/ , открито вероятно преди 1700, но документи за това не са се съхранили по редица причини – пожари, миграция и дори съзнателно унищожение. По време на известния опустошителен пожар през 1894 в К. изгарят много стари книги и документи, намиращи се в архива на църквата и у частни лица; изчезват и редица книги и документи, изнесени от котленци, емигрирали във Влашко, Молдова, Бесарабия и другаде. се построява общинско килийно у-чилище. През 1812 котленското училище се оформя като едно от първите български светски училища. През 1814 започва строежът на се открива т. нар. „елиногреческо“ училище, през 1820 е открита килия за момичета, която слага основите на началното девическо училище. През 1840 се построява започва да се строи т. нар. „Долно училище“, наричано още също „Голямото школо“ и „Котленската академия“, с чиято слава се мерят само у-чилищата на Райно Попович в Карлово и на Петър Дамянова в Русе. През 1847 английският пътешественик ген. Йохмус в своето описание подчертава, че казанските (котленските) училища са дали най-добрите български народни учители. От К. излиза Петър Берон, учител и забележителен учен-енциклопедист, автор на около тридесет книги. През 1824 написва и отпечатва своя т. нар. „Рибен буквар”, който има изключителна роля за просветното издигане на българския народ. Като учители в К. работят Райно Поповияч, Андон Кринчев, Райно Стоянов, Стефан Изворски, С. Доброплодни и редица други. През 1870 в К. се основава читалище „Съгласие – Напредък“, което през 1871 то наброява 150 члена; изнасят се сказки, беседи, открива се библиотека и неделно училище, но дейността му бързо замира. През 1872 се основава женско дружество „Родолюбие“ с първа председателка х. Къна Боева, след нея – Слава Белинова, Теофана Георгиева и др. Има оскъдни данни и за две ученически дружества: мъжкото, създадено което се основава през 1872 и разтурено през 1873, и девическото „Росна китка“, основано учредено през 1873. През 1871 на сцената в големия салон на Горното училище за първи път се представя пиесата „Многострадална Геновева“, с участие главно на учители. Има още няколко представления, с които се изчерпва театралната дейност в К. През 1867 Димчо Великов Книговезеца отваря книжарница и книговезница. с обява, че ще продава „книги секакви за прочитание и за учение, различни книги с една умерена цена“. В К. се получават и чуждестранна литература на руски, френски, английски и особено на гръцки език, главно учебна и отчасти религиозна книжнина. Особено ярка за XIX в. остава фигурата на родения в К. поет, публицист, историк и революционер Георги Стойков Раковски, който взема участие във всички обществени и културни прояви на възраждащия се български народ. *През XVIII и XIX в. от Котел излизат редица значими дейци и книжовни представители на ранното, зрялото и късното Българското възраждане – Даскал Милко, поп Стойко Владиславов (Софроний Врачански), д-р Петър Берон, д-р Атанас Богориди, княз Стефан Богориди (заслужава ли да се сложи???), Неофит Бозвели, Божил Чорбаджи, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Стоян (Стефан) Изворски, Атанас Гранитски, д-р Васил х. Стоянов-Берон, Кръстьо Мирски и др. През XIX в. от К. излизат още значими дейци и книжовни представители на Българското възраждане: Георги Мамарчев, д-р Атанас Богориди, княз Стефан Богориди, Анастас Кипиловски, Гаврил Кръстевич, Стоян (Стефан) Изворски, Атанас Гранитски, д-р Васил Хаджистоянов-Берон, Кръстьо Мирски, Цонко Василев Попов – потомък на Софроний Врачански (псевд. Виолино Примо) и др. Немалко котленци стават съзаклятници и доброволци в църковната борба, в руско-турските войни от 1806-1812, 1828-1829 (с последвало изселническо движение), в гръцкото въстание от 1821, в хайдутството, четничеството и в последната Освободителна руско-турска война от 1877-1878.

Лит.: Б о г о р о в, Ив. Описание на селио Котел. – Български орел, Липиска, № 1, 20, I. април 1846, с. 2; Р а к о в с к и, Г. С. Повестност и описание стараго Котила. – Цариградски вестник, № 446, 29 август 1859; К и р о в, Г. Летописът на Женда Вичов от Котел. – Сб. НУНК, 12, 1895, 367-369; Д р а г а н о в, М. Спомени за изгорелия град Котел. Варна, 1898; К и р о в, Г. Материал за историята на котленското училище. – Сб. НУНК, 22-23, 1906-1907, с. 5-9; А р н а у д о в. М. Из миналото на Котел. Заселване, бележити личности, стопански живот, фолклор. – Год. СУ, Истор-филол. Фак., 27, 1931, № 1, с. 1–100; Н е с т о р о в. Ю. Град Котел. С., 1933; М у т а ф ч и е в а, В. Към въпроса за положението на войнушкото население. – Изв. НБВК за 1952 г. С., 1953, 247-276; Ц в е т к о в а, Б. К вопросу о положении дервентджийского населения в болгарских землях в период турецкого господства. – Ученые записки Инст. Славяноведения, 20, М., 1960, 196-220; Ц о н ч е в, П. Котел и Котленският балкан. С., 1967; С т а м о в, Ст. Архитектурното наследство на Котел. С., 1970; П а в л о в с к а, Цв. Военната организация на българите в Котел през кърджалийско време. – Векове, 9, 1980, №3, 63-70; К р ъ с т а н о в, Т. Котленската книжовно-просветна школа и началото на новобългарската просвета. – В: Слово. Алманах за литература, изкуство и публицистика на Съюза на българските писатели – Сливен. Кн. 2. Пловдив, 1985, 157-183; Б е ш к о в, Л. Котленските къшли в Добруджа преди Освобождението. – В: Сб. Добруджа, Кн. 2. С., 1985; Г р о з д а н о в а, Е. Проблемът за т. нар. „привилегирована рая” в историческата книжнина. – В: България през XV-XVIII в. Историографски изследвания. Т.1. С., 1987, 135-153; Т о н е в, В. Котел през Възраждането. С., 1993; 2. фототипно изд. С., 2018. К а р а д ж о в а, Д. Котленският книжовен център през XVIII век. Пловдив, 1994; Г р о з д а н о в а, Е. Котел и Котленският край през XVIII-XIX век (машинопис). Личен архив. – Институт за исторически изследвания на БАН.

Д. Караджова