“Македония”, в.

„МАКЕДОНИЯ“. В е с т н и к п о л и т и ч е с к и й и ф и л о л о г и ч е с к и й – седмичник, издаван в Цариград от 3 дек. 1866 до 23 юли 1872. Мото: „Всинца наши за нас си“. Има пет пълни годишнини и непълна шеста, общо 308 бр. През четвъртата годишнина за кратко излиза два пъти седмично. Често към него се отпечатват притурки и добавки към притурките. От 5 юни до 25 окт. 1867 допълнително се издава „Малкият лист на М.“, който от бр. 47-93 се нарича „Македонче“. Там през два дни се печатат предимно телеграми от чужбина и кратки съобщения. „М.“ е основан и редактиран от П. Р. Славейков, който използва разрешителното на съдружника си Й. К. Каръягдъ. Името на вестника се обосновава с целта му: „да приведе в съзнание заблуждените по тази страна гъркомани, да развие народното чувство у македонците…“ („Ще начне да ся издава вестник под име „М.“ – Гайда, ІІІ, № 17, 1866). „Едно от най-горещите желания на баща ми бе да разбуди българското население в тази страна. Той стана главният проводник на идеята за народно единство…“, пише синът му Ив. Славейков (1896). Още от бр. 3 подзаглавието се изменя на „Вестник за народа“, променя се големината – от 8 малки стр. на 4 големи. Програмата му се концентрира върху националноохранителната мисия и прокарването на нови модерни идеи: „желанието и намерението ни е не само новини да известяваме, но доколкото можем да ся мъчим, за да всейваме в народният дух начала нравствено-политически, да ся грижим, за да го предопазяме от злонамерени внушения и гибелни за него чужди влияния и да гледаме да образуваме в него обществено мнение.“ („Към съотечествениците ни българи“. – „М“, І, №7, 1867).

Острото перо на редактора, амбицията му да отразява и защитава интересите на бълг. народ, води до първата намеса на тур. цензура и спиране на изданието за два месеца (от 5 сеп. до 1 ноем. 1868). От бр. 7, г. 3, 1869 вестникът променя подзаглавието си на „Лист за политика, книжевност и търговия“. Същата година той отново е спрян от тур. власти за срок от един месец. В началото на четвъртата годишнина, от бр. 5, изданието сменя за трети път подзаглавието си на „Лист за политика и книжевност“. Няколко месеца по-късно, от 7/19 октомври 1870, имперското правителство го спира отново за три месеца. Острата критика срещу туркофили и чорбаджии, участието на Славейков в организирането на т.нар. Богоявленска акция (демонстрация срещу заточването на бълг. владици), довеждат до четвърто спиране на вестника за три месеца от 4 ян. 1872. Въпреки всички предупреждения и заплахи, „М.“ продължава да устоява радикалните си позиции срещу висшето духовенство и Екзархията. В бр. 18 от 25 юли 1872 на цялата първа и почти цялата втора страница е поместена статията „Двете касти и власти“. В нея се подчертава политическият и социалният характер на църковната борба и се заговаря за нова бълг. революция срещу действията на „вътрешните душмани“, оформили т.нар. „калугерократия“ и „аристократия“. Св. Миларов признава, че той е писал статията по опорни точки, дадени от Славейков, но пред властта редакторът поема цялата отговорност. Според имперското правителство тонът и духът на статията проповядват бунт и побратимяване с революционния комитет в Букурещ. Вестникът е спрян завинаги, печатницата затворена, а Славейков е арестуван (заедно с работниците и синовете му) и получава забрана от тур. правителство да се занимава с журналистика.

Често принуден по финансови причини сам да списва вестника, Славейков успява да привлече и много съмишленици за каузата „М.“. Към всички дописници той поставя високи изисквания: „тяхната длъжност“ е да познават добре „вещественото и душевното състояние“ на народа си и не само да го критикуват, но и да му сочат пътя „за поправление“ („България“. – „М“, ІІІ, №20, 1869.). Материалите във вестника не се подписват или се ползват инициали и псевдоними, но са документирани близо 40 сътрудници и дописници. Сред тях се открояват имената на М. Икономов, Т. Икономов, Г. Груев, Св. Миларов, които при необходимост са участвали в редактирането. Своята следа в „М.“ са оставили още Н. Геров ( псевд.Мушак, Мълчан), Гр. Пърличев, П. Берон („Поп Богомил, първий подвижник между българите“, № 48, 1869), Г. Кръстевич, К. Шапкарев, М. Дринов (псевд. Божков), Н. Бончев („Разсъждения“, № 49, 1870; „Две думи за програмата на училищата в Пловдив“, № 61, 1871), д-р Ст. Чомаков, Т. Шишков („Писма и записки върху народното обучение в Западна Европа“, № 11, 1867), Й.х.Константинов-Джинот, В. Попович, М. Балабанов („Не стигат ли 11 години“, № 36, 1867), Н. Павлович, Р. Жинзифов (в подлистник „Черковни събори в България“, № 25, 26, 1868), А. Пюскюлиев („Няколко речи за превожданието“, № 16, 1870), И. К. Черепов (Върху театърът“, № 13, 1872), Л. Йовчев (бъдещият екзарх Йосиф І). Сред дописниците на „М.“ са десетки учители, търговци, общественици. По страниците на вестника са публикувани материали, изпращани от учителки и активистки като Е. Кисимова, С. Димкова и др. Статиите на грц. език са поверени основно на Гр. Немцов (в „М.“ са публикувани общо 83 текста на грц. език и 8 на бълг. език с грц. букви). Интересен щрих в облика на „М.“ представляват кореспонденциите на бълг. протестанти И. Тонджоров, А. Цанов, И. Йовчев, които прокарват нови либерални идеи. Докато се обучават в Америка, в колежа „Хамилтън“, те изпращат дописки, предимно за особеностите на образованието там. Йовчев превежда и препечатва статии от в. „М.“ за амер. издания, за да очертае положението на бълг. народ.

Вестник „М.“ оставя трайна следа в бълг. идеологическо, духовно, политическо, икономическо и обществено строителство. Със своите над 3600 абонати (предимно институции – читалища, училища, дружества и пр.) той се превръща в най-четения вестник сред българите не само в Османската империя, но и извън нея. Всички материали са писани или редактирани от Славейков, който редовно следи големите европейски издания и черпи идеи, които приспособява към бълг. действителност – „Народното мнение“ (№ 38, 1867), „Основите на днешната цивилизация“ (№ 35, 1867), „Политическа азбука“ (№ 26, 1868) „Кое съсипва държавите и народите“ (№ 27, 1871). В социално-политическите му възгледи прозира неподправен демократизъм – „Личната свобода“ (№ 41/49, 1868), „Практическата свобода“ (№ 51, 1868), „Социализъм и комунизъм“ (№ 35, 1870), „Плодовете на деспотизмът“ (№ 79, 1870). На достъпен език вестникът информира, убеждава, настоява за реформи и предлага конкретни решения по наболели проблеми – „Нещо върху преобразуванието“ (№ 35, 1868), „Постановленията и наредбите за напредувание“ (№ 38, 1868). Тематизират се не само обществените преобразования, но и тези на личността – „Здравият егоизъм“ (№ 3, ІІ, 1867), „Истинското призвание на человека“ (№ 36, 1869), „Человек в обществений живот“ (прит. 17.V.1869), „За спестяването“ (№7, 1872). Църковният въпрос не слиза от страниците на „М.“ до подписването на фермана за учредяване на Бълг. екзархия през 1870. Тогава Славейков започва да настоява за нейното прозрачно и демократично устройство – например служителите на църквата да се избират, а екзархът да не се ползва от пожизнено право – „Пак на въпросът за Екзархията“ (№ 64, 1870), „За новизните в черквата“ (№ 62, 1870), „Належащи размишления“ (№ 33-44, 1870), „Поглед върху устава за управлението на Бълг. екзархия“ (№ 1, 1871) и др.

Друга ключова тема във в. „М.“ е народната просвета и училищата. Тя се разглежда в пряка връзка с националното обособяване, с освобождаването от чужди влияния. „Само истинно образованият и просветеният человек бива свободен и честит, а неученият и непосветеният е сякога роб…“ („Народното образование и народното духовенство“. – „М.“,І, №51, 1867). Изграждането на просветени личности се превръща във „велика цел” – „Великата идея на българите“ (№ 37, 1869), „Всинца наши за нас си“, „Спасителният урок“ (№ 27, 1868), „От потребното за народът“ (№ 16, 1870) „Народното просвещение“ (1871-72). Вестникът отразява всички учебни прояви, занимава се с методите на работа и организацията на учебния процес, подкрепя редовното свикване на учителски събори – „Учителските събори“ (№ 2, ІІІ, 1868), „Училищата и будощността“ (№ 47, 1871, „Учебните ни заведения“ (№ 21, 1871), „За неделните и празничните училища“ (№ 16, 1869). Противопоставя се остро на грц. влияние в бълг. училища и на проекта за смесени турско-бълг. училища – „Управлението на българските училища трябва да е в ръцете на българите“ (№51, 1867) от Т. Икономов, „Общественото образование“ (№25, 1867), „Училищният въпрос“ (№50, 1867) и др. от П. Р Славейков. Единствено „М.“ се изправя срещу срб. полит. и културна пропаганда в Македония и Западните покрайнини, срещу „наводнението“ от срб. книги, учители и мисионери („Последни думи към Видовдан“, № 16, 1869 от П. Р. Славейков; „Бялград“, № 18, 1869 от К.). Повдига въпроса за асимилацията на българите във Влашко и Бесарабия („Разсеяните българи“, № 15, 1869). Изданието се интересува живо от образованието на девойките, от положението на жената в обществото и нейната ключова роля във възпитанието на децата. Взема отношение към дейността на читалищата, общините, дружествата и всички видове „обществени заведения“, които пламенно съветва и направлява – „Юношеството и читалищата“ (№ 36, 1869), „Женските дружества у нас“ (№ 39, 1869), „Общинските ни събрания“ (№ 84, 1870), „Обществените ни заведения. Читалищата“ (№ 22, 1871). Редакцията следи отблизо вида, характера, езика и съдържанието на книжовната продукция, която се разпространява сред бълг. народ (рубриките „Книжевни вести“, „Язикословни бележки“). Утвърждава ролята на водача и неговите социокултурни функции – учител, реформатор, публицист („Народните учители“, № 44, 1869; „Вестник за народа” № 43, 1867; „Длъжностите на публицистите“, № 1, ІІІ, 1868; „Явните труженици“, № 54, 1870). Много редове са посветени на идеологическите противници, на битките срещу статуквото, цензурата, клеветите, доносниците и изменниците - „За мнимоспособните мъжие“ (№ 59, 1870), „От самолюбието ли, или от невежеството изтичат низките работи“ (№71, 1870), „Новите протестатори“ (№ 28, 1869). Вестникът взема отношение по икономически въпроси, поставя проблемите на земеделието и занаятите. Вменява на читателите, че един народ се обогатява и просвещава, като „подига търговията си“. Иронично отбелязва, че производствените сили у нас се изчерпват с „вола и книгата“, затова подканя „българските капиталисти“ да се сдружават и да създават предприятия за преработка на суровини, за да не се изнасят евтино и да се връщат у нас под формата на скъпи стоки – „Нашата търговия“ (№ 4, ІІІ,1868), „Един по друг въпрос“ (№ 20, 1870), „Производствените сили“ (№ 18, 1870), „Съдружаванието“ (№ 49, 1871), „Пак за индустрията“ (№ 39, 1871). „М.“ отразява откриването на Първото световно изложение в Париж и демонстрира траен интерес към науката и технологиите („Всемирното изложение“, № 4, ІІ, 1867 от М. Дринов). Добре застъпени в изданието са въпросите на външната политика – „Политическо състояние“ (№ 26, 1868), „Времето и стремленията“ (№ 6, 1868), “Фазите на политиката и французко-пруският въпрос“ (№ 1, 1868), „Възмъжаванието на Европа“ (№ 42, 1869), „Южните славяни, панславизмът и русизмът“ (№ 36, 1868), доста по-сдържано е по отношение на вътрешната политика.

След напразните призиви към абонатите за изплащане на техните задължения, Славейков организира първата парична лотария за подпомагане на вестници и списания. Неговата прогресивна мисъл превръща „М.“ в първия вестник, публикувал страница от роман на кóли (№ 18, 1870). В отделни притурки са печатани романите „Париж в Америка“ от Ед. Лабуле (без да се посочва името на автора), „Записки на бедний момък“ (1870) от О. Фойе, в подлистник излиза „Отечество и любов или от трън та на глог“ (№ 13-17, 1872) от В. Шербюлие, но остава недовършен. В подлистници излизат още истор. четива – „Свети Димитър Солунски и македонските славяни с българите“ (№ 17-19, 1868) в превод на Ст. Захариев, едно от най-популярните произведения през Възраждането – „Александрията“–„Александър Велики (истинската му история)“ (№ 23-59, 1870), диалози („Момчешки разговори“ от Р. Душанова, № 68, 1870), нравоучителни текстове („Исторически примери върху нравствеността“, 1867-68), басни. Въпреки че художествената литература е слабо застъпена, по страниците на вестника се срещат стихотворения от П. Р. Славейков, Кр. Пишурка, Й. Петров, както и „Омръзна ми вече по света да ходя“ (1872) от Л. Каравелов (препечатано от в. „Свобода“ без да се посочва авторът, което става повод за първото обвинение в плагиатство, вж. „Свобода“, ІІ, № 30). „М.“ публикува преданията за падането на Охридската архиепископия от Гр. Пърличев (№ 29, 1867) и за смелата търновска девойка Рада Барачкина от Славейков (№ 5, ІІ, 1867). Поместват се съобщения (за излизането в рус. печат на „Българи от старо време“ и „Записки за България и за българите“ от Л. Каравелов, № 47, 1867), анотации и отзиви за нови книги, географски описания, очерци (за Гр. Цамблак, № 40, 1870), некролози (за П. Берон, Г. Раковски). През втората годишнина се появяват пътни записки от Бургас и Варна, подписани с псевдоним „Медникаров“.

„М.“ е вестникът, който получава категоричното признание от бълг. народ за най-точен барометър на обществените нужди и нагласи. Разнообразното съдържание, откритото и честно говорене, широката информираност и твърди принципи превръщат „М.“ в най-влиятелната трибуна на бълг. глас през Възраждането.

Лит. М и л а р о в, С. Спомени от цариградската тъмница. С., 1881. С л а в е й к о в, И. Библиотеката и ръкописите на П. Р. Славейков. – Бълг. преглед, ІІІ, 1896, №5, 75. С л а в е й к о в, Р. Петко Рачов Славейков 1827–1895–1927: Очерк за живота му и спомени за него. С, 1927. Й о ц о в, Б. Петко Рачев Славейков. – В: Бълг. писатели. Живот, творчество, идеи. Т. ІІ. С., 1929, 105–172. П е н е в, Б. История на новата българска литература. Т. ІV. Ч. 1. Българската литература през втората половина на ХІХ век. С., 1936, 456–480. С т о я н о в, М. П. Р. Славейков и протестантската пропаганда у нас. – Родина, 1941, кн. 3, с. 90–98. Б а е в а, С. Дневникът на в. „Македония“. – Лит. архив, т. І, С., 1959. Р а д е в, Т. Славейковата „Македония“ – славна страница от историята на бълг. журналистика. – Отеч. фронт, бр.5578, 7 авг. 1962. М и н е в, Д. Из живота на Петко Р. Славейков в Цариград и Одрин. – Лит. мисъл, 1964, кн. 2, 144–147. Б р ъ з и ц о в, Хр. Един век в. „Македония“. – Нар. младеж, бр. 397, 31 дек., 1966. К о н с т а н т и н о в, Г. Петко Рачов Славейков. Документален разказ за него и за неговото време. С.,1967. Г ъ л ъ б о в, К. Петко Славейков: Живот, дейност, творчество. София, 1970. Б о р ш у к о в, Г. „Македония“ – най-влиятелният възрожденски вестник в Турция. – В: История на българската журналистика, 1976, 176-196. Т о п а л о в, К. Петко Р. Славейков. С., 1979. Д р а г н е в а, Ж. Публицистиката на П. Р. Славейков и утвърждаването на българското национално самосъзнание. – В: Българската нация през Възраждането. Т. І. С., 1980, 425–446. К о с е в, Д. П. Р. Славейков, обществена и политическа дейност. С., 1986. Л е к о в, Д. Славейков – трибун на волното публицистично слово - В: Българска възрожденска литература, Т. II. 1988, 186-203. Д а ф и н о в, З. Титанът на Възраждането. Документална хроника за живота и делото на Петко Р. Славейков. С., 1997. Б о н е в а, В.1. "Един силен вятър вее днес в европейското общество... " – Славейкови евротежнения. – В: Текстът като манипулация. Шумен, 2002, 195–204. 2. "Ако метнем поглед през океана": Америка и американското във визиите на възрожденеца П. Славейков. – В: Българо-американски научни и политически връзки през ХІХ – първата половина на ХХ в., С. 2004. 3. Архивът на Петко Р. Славейков. Ръкописно наследство. С., 2020. Петко Славейков. Нови изследвания. Сб. по повод 175 години от рождението му. В. Търново, 2003. Д а ф и н о в, З. Петко Р. Славейков. Летопис за живота, творчеството и обществената му дейност. С., 2004. Х а р б о в а, Е. Българското читалище в Цариград (1866–1876) и културно-националното Възраждане. С., 2006. То п а л о в, К. Публицистът Славейков. – В: Възрожденци. С., 2007, 288 – 301. К о н с т а н т и н о в а, З. Печат на свободната воля. – В: Държавност преди държавата. С., 2010, 37-51. К а л и н о в а, М. Кой е явният труженик в програмата на П. Р. Славейков? – В: Детство и интелектуална история у възрожденските автори. С., 2012, 28-41. А т а н а с о в а, В. Петко Славейков за образованието. Шумен, 2015. А р е т о в, Н. Между конфликтите и сътрудничеството: Иван Найденов и Петко Р. Славейков. – Исторически преглед, 2018, кн. 2, 75–95.

Н. Михова