Пундев, Васил Маринов

ПУНДЕВ, Васил Маринов (6. 09. 1892, Дупница – 4. 03. 1930, София) – представител на модерната бълг. литературна история и критика през 20-те и 30-те години на ХХ. в., журналист, публицист, деец на Вътрешната македонска революционна организация. П. се налага като педантичен изследовател на литературните архиви, прецизен текстолог, концептуален литературен историк с цялостна визия за бълг. литература и с капитални изследвания върху отделни фигури на Бълг. възраждане, критик с усет за новоформиращата се модерна поезия. Баща му, Марин Пундев, родом от Бесарабия, е изтъкнат гимназиален учител, директор на Солунската бълг. девическа гимназия, редактор на сп. „Просвета“, „Училище“. Домът на Пундеви се превръща в неформален културен салон, посещаван често от П. П. Славейков, П. К. Яворов. Всички разклонения на родословното дърво отвеждат към интелигентската прослойка на бълг. общество. Братът на П.– Михаил, е юрист, убит в македонските междуособици през 1932 , а неговата дъщеря, Александра Пундева-Войникова, загива при бомбардировка през 1944 г. на 28 години, автор е на студията „Българката през Възраждането“. Тя е съпруга на Петко Войников, внук на Михаил Маджаров. Синът на П. – Марин Пундев, е професор по история в САЩ. П. завършва средно образование в София (1908), Славянска филология в Софийския университет (1913). Много млад П. участва в Балканската война, доброволец в Македоно-Одринското опълчение: два пъти е награждаван с войнишки кръст за храброст. След войните учител в Първа мъжка гимназия в София, библиотекар в Народната библиотека. През 1923 получава стипендия за специализация във Виена, където усилено работи върху “Абагар” на Филип Станиславов. П. се реализира като авторитетен вестникар и журналист, автор на многобройни статии, литературни бележки, рецензии, политически анализи, памфлети, културни обзори, анотации на книги. Редактира в. „Македония“ (ок. 60 статии, 1927-1928), в. „Вардар“, литературните понеделници на в. „Слово“ (ок. 30 статии, 1922-1923). През 1926 е редактор на в. „Свободна реч“ (ок. 40 статии), през 1927-1928 на сп. „Българска реч“ (год. II, 11 статии). През 1928-1929 редактира в. „Литературни новини“. Междувременно е главен сътрудник на сп. „Демократически преглед“ (1913-1927), сп. „Българска мисъл“, сп. „Съвременник“, сп. „Отец Паисий“, в. „Народна воля“, в. „Камбана“ и др. Сътрудничи на сп. „Златорог“. Редактор е на библиотеките „Бисери“ и „Любими романи“ към издателство „Ив. Г. Игнатов и синове“, самият превежда творби на Л. Н. Толстой, Шилер, А. Конан Дойл, Тютчев, Сологуб, Фет, Мережковски. Член на Дружеството на бълг. журналисти, СБП, ПЕН-клуба, на Всебългарския съюз „Отец Паисий“. След убийството на ген. Ал. Протогеров и разрива в македонската организация П. напуска в. „Македония“ и основава и редактира през 1929 протогеровисткия седмичник „Вардар“. В статии като „Александров и Протогеров“, „Никола Милев“ и книгата „След злодейството, шест месеца от убийството на Александър Протогеров“ той изразява пред бълг. общество тревогата си от противоборствата между кръвни братя, като предлага те да се заменят със съратничество в името на Македония. Не само жизненият му път, но и посмъртното битие на П. поразително напомня това на П. К. Яворов, пред когото по-младият литератор е благоговеел. Редом с д-р Кръстев и Вл. Василев Пундев бди над предсмъртното легло на „поета на нощта“. Ежедневните му посещения в Народната библиотека в София са известни и, излизайки от нея на 4 март 1930, той е прострелян заедно с телохранителя си Стоян Димитров. В папката му намират разписки, бележки за литературни студии, поръчки за книги. П. става жертва на кървавите междуособици сред македонстващите. Некролози се издават от Задграничното представителство на ВМРО, от Дружеството на столичните журналисти, от Дома на изкуствата и печата, от ПЕН-клуба, от читалища, от редакцията на сп. „Златорог“. Посмъртни слова и спомени се поместват по страниците на в. „Литературен глас“ (в паметни броеве – бр. 66 от 15 март 1930 и бр. 465-466 от 1940), в. „Лъч“, в. „Слово“, в. „Вардар“, сп. „Отец Паисий“, сп. „Българска мисъл“. Сред авторите са Г. Константинов, К. Константинов, Д. Б. Митов, Й. Бадев, Б. Йоцов, Вл. Василев, С. Скитник, Й. Стубел, Т. Влайков, Ас. Златаров и мн. др.

П. е сред любимите студенти на проф. Б. Пенев, готвен за негов наследник. Но отношенията между учителя и ученика се охлаждат след статията на П. „Нашата художествена литература“ с продължение „Просветители и революционери“. В нея той се противопоставя на тезата на Б. Пенев в статията му„Основни чърти на днешната ни литература“. „Грешката“ на Б. Пенев, според П., е още в заглавието – предявява се претенция за глобално очертаване на българската литература, която все още е в началото на своето пълноценно съществуване; към нея се подхожда от твърде абстрактни и взискателни позиции; а най-неприемливо е, че не се разглежда „днешната“, а „вчерашната“ литература. Определя текста на Б. Пенев по-скоро като литературен манифест, отколкото като анализ на литературното настояще. Според П. не П. Р. Славейков е родоначалник на новобълг. поезия, както твърди Б. Пенев., а Д. Чинтулов. Б. Пенев се заканва да не го допуска до академична кариера и утвърждава за свой асистент Б. Йоцов. Въпреки този конфликт, между двамата съществува дълбоко родство. П. съчетава модерния поетически вкус с историзма, дарбата на проникновен критик с търпението на скрупульозен изследовател. Владее няколко чужди езика (немски, френски, руски), а за да изследва поемата на Гр. Пърличев „Арматолос“, специално изучава старогръцки и новогръцки език. Притежава изтънчен усет за класическата музика, талантлив цигулар.

Възраждането е от най-привлекателните за П. литературни периоди – в него съжителстват „смиреното просветителство“ и „богомилският бунт“. Той съчетава няколко методологически подхода, сред които се открояват културно-истор. и сравнителният, като задължително разполага бълг. литературни явления в контекста на европейските. П. е сред първите, които преодоляват филологизма в подхода към възрожденската литература. Интересът му е не толкова към ярките и канонизирани автори, а към онези, които представляват зони на преход в литературата и културата – не Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Г. Ст. Раковски, а д-р Берон, К. Огнянович, Д.Чинтулов, Неофит Бозвели, Гр. Пърличев. Сред основополагащите му статии, посветени на Възраждането, са „Българското възраждане“ (публикувана посмъртно във в. „Литературен глас“, 1940, бр. 465), „Нашата художествена литература. Просветители и революционери“ (сп. „Съвременник“, 1922-23, кн. 5-6 и 1923, кн. 7-8). Като член на редакционната колегия на „Българска реч“ през 1927 П. публикува поредица от статии за Паисий Хилендарски, Васил Друмев, П. Р. Славейков, Хр. Ботев; във в. „Литературни новини“ интерпретира публицистиката на Л. Каравелов. Един от първите, които поставят под въпрос непрецизирания пренос на понятието „Ренесанс“ към бълг. възрожденска действителност. Според П. от Възраждането насам в бълг. култура властват две посоки: на просветителите и на революционерите. Ученият се интересува най-вече от онези автори и творби, в които напрегнато съжителстват двете начала.

П. приема утвърдилото се в историографията схващане, че Паисий стои в началото на Бълг. възраждане. В „Нашата художествена литература“ той пише за атонския монах, бунтовник и мъченик едновременно, минава през образа на Раковски – бунтовник и в обществения живот, и в науката. Следват задълбочени наблюдения върху първите завършени бълг. поети Д. Чинтулов и П. Р. Славейков, върху делото на Л. Каравелов – типичен просветител и демократ. Финалът се съсредоточава около Ботев – определя го като „най-яркият бунтовник изобщо в нашата поезия“, „това е образът на първия свободен българин“. П. се налага с предпочитанието си към конкретния факт, към документалните основания при неговото тълкуване, но изложението му никога не е позитивистично. Създавайки портрета на дадена възрожденска личност, той заплита в изложението битово-регионални, обществено-политически, духовно-персоналистични сюжети, задълбочено анализира и интерпретира творчеството ѝ.

В кратките обзори, които прави на бълг. литература, П. изследва новаторските, ярките явления. И обратно, в мащабните си студии той се съсредоточава върху гранични, вътрешнопротиворечиви, на пръв поглед по-периферни автори и творби. Според П. цялата бълг. възрожденска култура е раздвоена между „хероичния подвиг“ на революционера и „преглъщаните сълзи“ на просветителя. На П. Берон П. посвещава историколитературната студия „Рибният буквар“, издадена посмъртно през 1942., след като е предоставена на проф. М. Арнаудов от наследниците. Основната теза е, че д-р П. Берон е първата типична в европейския смисъл ренесансова личност, извървяла пътя от абаджийски чирак до авторитетна фигура на световното знание, а неговият „Рибен буквар“ е дело на съзнателен, просветен патриотизъм. Студията за Неофит Бозвели е поместена от Мих. Арнаудов в Библиотека „Български писатели. Живот-творчество-идеи“ от 1929. Още в началото проницателните наблюдения отвеждат към заковаващата формула – „един неспокоен дух, бунтовник преди революционерите“. На Конст. Огнянович е посветена студията „Константин Огнянович. Историколитературно изследване“ (1941), докладвана от М. Арнаудов пред БАН. Текстът е от фактологично най-пълните и аргументирани трудове върху културното присъствие на сръбския просвещенец у нас, този „странен български гостенин“. Една от най-инвентивните и аргументирани тези на П. е, че не П. Р. Славейков, а Д. Чинтулов е първият новобълг. поет, началото на бълг. художествена литература. Тази теза П. защитава в книгата, посветена на 120-г. от рождението на Д. Чинтулов, както и в статията „Просветители и революционери“. Акцентите са върху самотността, мълчаливата рефлексия, върху всепронизващия драматизъм и гоголевска трагедия на този „видещ сред толкова полуслепи“ творец, мъченик на собствената си душа. Моделиращите определения за Чинтулов са „семинарист“, „потомък на Хамлет“, преживяващ „яворовска нощ“.

В антологията „Първи стихотворци“ (1925) П. прави първия дотогава подбор на бълг. поети, а голяма част от творбите са идентифицирани лично от него – 64 стихотворения от 22 автори. Предговорът е обемен, теоретично и литературноистор. задълбочен, на места интерпретативно портретуващ, превръщащ изданието в един от най-концептуалните трудове върху ранната бълг. естетическа чувствителност.

П. е от първите литературоведи, събрали, систематизирали и издали основополагащи текстове от възрожденския периодичен печат в изданието „Периодически печат преди Освобождението. I. Списания, 1927, II. Вестници, 1930“. Той представя цялостна концепция за пресата като основен фактор в културата на Възраждането. П. е първият, който предлага възрожденската преса да се осмисли според хронологията, но и според „географията“ на изданията. Уводните текстове към двете части представляват задълбочено експозе върху значението и културните мисии на периодичните издания; откроява най-представителните им рубрики. Студията „Гръцко-български литературни сравнения“ (1929, докладвана от проф. Й. Иванов пред историкофилол. клон на БАН на 24 ноември 1927 ) е доказателство за качествата на учения в областта на сравнително-текстологичния анализ. П. е от първите учени, изследвали „реалните размери“ на грц. влияние в България. Има няколко текста, посветени на Гр. Пърличев: в поредицата на М. Арнаудов „Български писатели. Живот-творчество-идеи“(1929); автор е на предговор към съчиненията на поета от 1930, като преводът и обяснителните бележки са също на П; също и рецензия за изданието на „Автобиографията“ на Пърличев (1929). Основният патос на изследователя е, че в личността и творчеството на Г. Пърличев се оглежда духовната драма на бълг. интелигент от втората половина на XIX в. , „жертва на една преходна епоха“. Запомняща се е интерпретаторската формула: „Той беше единственият поет, който ни даде и отне елинизмът“. През 1924 излиза студията върху „Абагар“ на Ф. Станиславов – важен като документ на католическата пропаганда у нас и като рядко срещан сборник с апокрифни молитви. Пише историколитературната студия „Боян Магьосникът“(1923) – сериозен опит да се изследва десетвековната история на един магически образ в историята на бълг. духовност. Стремежът на П. е да портретира „княза с много лица“, човек на науката и съзерцанието.

П. отстоява естетическите си принципи не само чрез вещите структурно-текстуални анализи и интерпретации на художествените творби, но и чрез ежедневните битки по страниците на периодичния печат с явлението „Добриянов“ – „полуневежа, полусъвестен, полудуховит“ (Македония, 1927, бр. 209). С множеството си рецензии, характеристики, отзиви П. се превръща в един от най-авторитетните строители на съвременния национален литературен канон, като последователно поддържа тезата, че Яворов е неговата най-средищна фигура. В сп. „Демократически преглед“ (1924, кн. 2) той публикува посмъртен текст за поета, в който изрича едно от блестящите си проницания на критик и хуманитарист: „Родството с него е преди всичко в неговото страдание. Скъпите поети на славяните са мъченици…“

На П. принадлежи статията „Канонът на българската литература“ ( в. „Слово“, 1923, бр. 205), която репликира статията на М. Арнаудов със същото заглавие в сп. „Пролом“ (1922). Още в началото на модерното литературознание в България П. предлага канонът да се изгражда в резултат на съвместните усилия на литературната история и критиката. Един от най-активните рецензенти на новоизлезли книги, той апелира: „Да не се забравя, че няма абсолютни мерила и всяка литература носи ценности, достойни поне за нейните съвременници“ („Литература и критика“ – Слово, 1922, бр. 1). Имайки предвид утвърдилата се за две десетилетия отрицателна критика у нас, П. излага тезата, че главната насока на критиката не е яростното отрицание; че нейна цел е „да тълкува литературните факти и сочи художествеността в тях“ („Литература и критика“ – Слово, 1922, бр. 1). Проникновен портретист, той съсредоточава усилията си както към вече канонизирани фигури, негови съвременници, така и към новопоявили се поетически явления. Образцови и като анализ, и като интерпретация, и като естетически аргументирана позиция са студиите му за Ст. Михайловски , поместена в поредицата на М. Арнаудов „Български писатели. Живот-творчество-идеи“ ( 1929-1930), за К. Христов – в сп. „Демократически преглед“, 1921, кн. 2. П. притежава способността да открои физиономичното у всеки автор, но и компетентно да посочи мястото му в скалата на естетическото. Той е критик с предпочитание към художествено стойностните автори и творби, независимо към какви школи, направления и пр. принадлежат. Все пак видим е интересът му към модерната чувствителност в бълг. поезия. Значими са наблюденията му върху етапните представители на бълг. символизъм. На П. П. Славейков посвещава текстовете: „Двете антологии на Пенчо Славейков“ („Златорог“, 1928, с. 375), „Едно сравнение“ („Златорог“, год. II, кн. 3), „Пенчо Славейков“ (незавършено изследване, което за първи път се печата в сп. „Изкуство и критика“, 1940). Мястото на П. П. Славейков е задълбочено откроено и в статията „Просветители и революционери“ . За П. Пенчо Славейков е учител по духовен героизъм и интелектуално водачество. Най-лаконичната формулировка се откроява в съизмерването с Яворов: „Славейков учи, а през Яворов се минава“. Макар че като литературовед П. се вълнува от всички жанрови осъществявания на бълг. литература, той е сред първите с подчертан интерес към поезията, която тълкува със специализиран критико-естетически инструментариум. Той е и теоретик на историята на литературните форми – показателна е статията му „Поетическият ритъм“ ( „Златорог“, год. VIII, с. 98). „Днешната българска лирика“ ( 1929) е визитната картичка на критика П. Повечето от включените в книгата статии са публикувани по-рано в литературната периодика в продължение на 15 години, но събрани, те очертават съвременните тенденции в националната лирика, „историзират“ модерната традиция. Предложени са литературни характеристики на П. К. Яворов, Д. Бояджиев, Т. Траянов, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров, Д. Дебелянов, Н. Лилиев. Според П. това са образците в съвременната поезия.. Наред с портретуващите страници за посочените поети П. помества и оценките си за конкретни изяви на М. Белчева, Д. Габе, Ив. Мирчев, Ив. Хаджихристов, Е. Багряна, Г. Милев, Ат. Далчев. В текстовете му се срещат критическата оценка с интерпретацията. Като активно превеждащ и познаващ тенденциите в западноевропейската и рус. модерна поезия, П. не пропуска да направи аналогии между бълг. и европейската лирика. Оттук и есенциалистките обобщения например за значението на Яворов в бълг. литература, което е сравнимо с това на Бодлер за чуждата лирика от края на XIX в. – за П. генеалогията на модерната бъл. литература започва с Яворов и неслучайно началото на книгата е озаглавено „При Яворов“. С тази книга П. се явява един от най-ярките съставители и законодатели на естетически нормативирания съвременен литературен канон. Псевдоним: Чакре

Съч. Характеристики : Свит. 1 : Добри Немиров, Хр. Ц. Борина, Михаил Кремен. С., 1914. Добри Чинтулов. С., 1922. Боян Магьосникът. Истор.-лит. Студия. С., 1923. „Абагар“ от Филип Станиславов. Годишник на Народната библиотека. Пловдив, 1924. Първи стихотворци. С., 1925 (1939). Периодически печат преди Освобождението. Ч. 1. Списания, 1927. Гръцко-български литературни сравнения. – Сп. На БАН, С., 1929, кн. 38.; Днешната българска лирика. С., 1929. След злодейството, шест месеца след убийството на Александър Протогеров. С., 1929 (1996). Периодически печат преди Освобождението. Ч. 2. Вестници, 1930. Григор Пърличев. Съчинения. С., 1930. Константин Огнянович. Историколитературно изследване. С., БАН, 1941, кн. XXXIV-3. Рибният буквар. С., БАН, 1942, кн. 63. Избрани творби. С., 2001, съст. Иванка Янкова.

Лит. З о г р а ф о в, Д. С. Васил Пундев – характеристики. – В: Демократически преглед, 1914, кн. 3. Г е н о в, М. Книгата на В. Пундев за Д. Чинтулов. – В: Демократически преглед, 1922, кн. 8. Х а д ж о в, Ив. Две книги за Чинтулова (Сборник “Д. П. Чинтулов”, ред. Н. Табаков и “Добри Чинтулов” от В. Пундев) – В: Учителски вестник, 1922, бр. 12. Ц а н е в, Г. Буржоазната критика за поезията на Хр. Смирненски. – В: Работнически Вестник, 1922, бр. 22. Д з и в г о в, Г., А. Французкото стихосложение, Верлен и В. Пундев. – В: Пролом, 1923, кн. 11-12 (приложение). Р а д о с л а в о в, Ив. Днешната българска лирика. – В: Хиперион, 1929, кн. 9-10. Р а й н о в, Н. Васил Пундев – В: Вардар, 1930, бр. 31. С т о я н о в, Л. Тъмни сили. – В: Вардар, 1930, бр. 31. Д и н е к о в, П. Между книгите и списанията: Периодически печат преди Освобождението, II. Вестници – В: Литературен глас, 1931, бр. 111. М и т о в, Д. Б. Васил Пундев като човек и борец. – В: Вардар, 1930, бр. 31. К о н с т а н т и н о в, Г. В. Пундев. – В: Просвета, 1939, кн. 10. Н и к о л о в, М. Васил Пундев. – В: Българска реч, 1939, кн. 6. [Траурни текстове по повод кончината на Васил Пундев.] – Литературен глас, 1930, бр. 66. [Траурни текстове по повод 10-годишнината от кончината на Васил Пундев] – Литературен глас, 1940, бр. 465-466. Б а л а б а н о в, Ал. За критическата статия на Васил Пундев върху сборник разкази на Владимир Полянов „Момичето и тримата“. – В: Студии, статии, рецензии, спомени. С., 1973, т.1. Д о н ч е в, Н. Васил Пундев – литературен критик и историк. – В: Литературни и мемоарни етюди. С., 1978. И г о в, Св. И критиците умират рано… - В: Грозните патета. Критическо ежедневие. С., 1984. Р а д е в, Ив. 1.Обсебен от една идея. 90 години от рождението на Васил Пундев. – В: Пулс, 30. 11. 1980, бр. 48. 2. Васил Пундев – обсебен от дълга и призванието. – В: Критическа вечерня. С., 1990.. Ч а в е е в, Ст. 1. Ярка личност в духовната култура. – В: Родна реч, 1985, бр. 6. 2. Трагичният път на Васил Пундев. – В: Литературен форум, 1992 ( приложение на в. „Литературен Форум“, № 40). 3. Васил Пундев. – Родна реч, 1992, кн. 9-10. И в а н о в, Сл. Васил Пундев. – В: Критици от миналото. С., 1986. П о л я н о в, Вл. Литературни анкети. С., 1988.; С е с т р и м с к и, И. Наследството на Васил Пундев. – Читалище, 1992, кн. 11-12. З а р е в, П. 1. Васил Пундев: всеобхватно критическо мислене. – В: Летописи, 1992, кн. 12. 2. Васил Пундев. – В: История на българската литературна критика. Т 3. С., 1996. З о г р а ф о в а, К. Забравен ратник на българския дух. – Литературен форум, 1992, бр. 2. Х а р и т о н о в а, Ив., Тенев, Т. 1. Щрихи към портрета на критика Васил Пундев. –Език и литература, 1992, кн. 5. 2. Теоретико-естетически възгледи на Васил Пундев. – Език и литература, 1992, кн. 3. Н а л б а н т о в а, Е. Поетът Яворов в оценката на литературния критик Васил Пундев. – В: Как ехото не глъхне. Нов сборник с изследвания за П. К. Яворов. С., 1996. Ц о л о в а, П. Свидетелства за едно злодеяние: Столетие от рождението на Васил Пундев. – В: Отечествен вестник, 17. 09. 1992, бр. 14021. Б о ш н а к о в, Д. Простреляният литератор: 100 години от рождението на В. Пундев. – В: Вечерни новини, 24. 09. 1992, бр. 186. П у н е в, К. „Чуждият“ Васил Пундев. – В: Век 21, 29. 03. 1995, бр. 13. Я н к о в а, Ив. Васил Пундев – лична и творческа съдба. – В: Наука, 2001, бр. 6. Д а м я н о в а, Р. По следите на Чинтуловите ръкописи . – В кн. й „Отвъд текстовете: културни механизми на Възраждането“ , 2004, 289-326. В е л к о в а-Г а й д а р ж и е в а, А. Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика. В. Търново, 2006. С п а с о в а, А. Васил Пундев: компаративистични прочити на възрожденската словесност ( Мястото на Найден Геров в развитието на новобългарската поезия). – В: Българската литературна критика. Позиции и контексти. Сборник с научни изследвания. С., 2020, с. 75-101. С т о й ч е в а, Св. Васил Пундев в дебата „Защо сме такива?“ – Пак там, с.256-261. А л е к с а н д р о в а, Н. Васил Пундев, Георги Константинов, историята и сп. „Златорог“. – Пак там, с. 262-274.

А. Велкова-Гайдаржиева