ПУБЛИЧНО ГОВОРЕНЕ

ПУБЛИЧНО ГОВОРЕНЕ – комплексен устно-разговорен жанров клас, който представя възможностите на полит. съзнание и очертава границите на съответния комуникативен акт. Зароден и утвърден през античността, той развива детайлни правила в теорията на ораторското изкуство. Силно се модифицира през средновековието, съобразно моноформата на властващата идеология – християнската религия. Неговата прагматичност е насочена почти изцяло за нуждите на църквата и по такъв начин се проявява чрез проповедта, диспута, словото, нравственото поучение, тълкуванието. В светския живот приема формите на дипломатическите преговори, официалните съобщения, речите на лица от управлението. П.г. изиграва изключителна роля за конституирането на бълг. общество през Възраждането. То се поражда от потребността за изказване пред аудитория и посредством възприемане на актуализирани антични учебници по реторика, бързо придобива голямо разпространение. Първите му прояви в светския живот следва да се търсят в обсъжданията на общински проблеми в съответните съвети. Впоследствие борбата за църковна независимост разкрива широки възможности за прояви на П.г. Друга полит. ситуация, изискваща словесно изразяване пред аудитория, е рев. движение. Априлското въстание се решава с една реч на войводата Г. Бенковски на Оборище. Образователното дело и популяризаторството също внасят своето тематично разнообразие в П.г. Неговите прояви се класифицират с оглед характера на публичността. Могат да бъдат различени официозно, официално, делово и низово равнище на П.г. Разновидност на деловото П.г. е тайната (напр. революционната) пропаганда. Редица жанрове на явлението започват да се обнародват във възрожд. пер. печат. Важна проява на П.г. са съдебните речи. Д. Маринов например изтъква, че умението на адвоката Ил. х. Томакьов спасява от смъртна присъда 15 души бунтовници през април 1876 (Избрани произведения в 5 тома. Т.ІV. Спомени из моя живот или моята биография. 2004, 184-185).

К. Михайлов