ПСЕВДОНИМИ

ПСЕВДОНИМИ (от грц. псеудос – лъжа и онома – име: лъжливо име) – културно явление, което представлява прикриване на авторското име при подписване на творбата. С  П. се занимава историята на културата. Разкриването на П. дава възможност за установяване на неизвестни факти от биографията на дейците, изясняване на психологическите и социални мотиви за подмяна на реалното собствено име (автоним),  разкриване на пълната картина на книжовните, журналистическите и литературните процеси, установяване спецификата на времето. Както може да се види, П. представляват особено засичане на индивидуални характеристики с народопсихологията при силното влияние на литературната мода. Приема се, че П. са факт на т.нар. завоалирана литература и отразяват тенденцията на литературните измами. П. се появяват още през античността, но разпространеност придобиват през Ренесанса. Известните имена на писатели и художници като Данте, Микеланджело, Рафаело, Тинторето, Ботичели и пр. представляват П. От времето на Класицизма и последвалото го Просвещение П. се утвърждават във всички европейски страни. У нас употребата на П. започва не в литературното, а в социалното пространство – това са т. нар. прозвища, с които впоследствие дейците започват и да подписват своите книжовни трудове. Характерно за тях е, че те се дават на лицето от неговите съвременници, а не са негов личен избор. Такива са Брадати (Йосиф Рилски), Бозвели (Неофит Хилендарски), Ахтар (Стоян Пенев), Бачо Киро (Киро Петров), Миткалото (Матей Преображенски), Луда крава (Л. Каравелов), Дядо (Д. Благоев), Всемирният (С.С. Бобчев) и т.н. С развитието на периодичния печат употребата на П. се разраства твърде много. На практика, с отделни изключения  (напр. използването на женско име от мъж – псевдогиним), през Б.В. се въвеждат и утвърждават всички конкретни типове П. Обособяването на групи завоалирани имена в границите на понятието П. представя следната картина: фиктоними (прикриване на собственото реално име с измислено такова, включително някакво нарицателно име): напр. Хаджи Берович (Петър Берон), Велисон (Д. Великсин), барон Лулчо (Л. Каравелов), Мушек (Н. Геров), Миларов Св. (Св. Сапунов), Чавдар, Михал (Хр. Ботев), Пейчин (Ив. Вазов). Разновидност на фиктонимите са фразеологичните имена:  Див Дядо (Д.П. Войников), Тодор с бялата аба (Хр. Ботев). Криптонимите са тип П., които загатват или насочват към реалното име на дееца. Най-разпространени са инициалите (напр. Г.С.П. вм. Григор Ставрев Пърличев); голяма е и групата на калкираните имена (напр. Верон, вм. Берон, Медникаров, вм. Казанджиев П.Р., Райко вм. Ксенофонт Жинзифов). Относително редки криптоними са шифрите – кодиране на собственото реално име чрез цифри или други знаци (напр. 2008 вм. дописник във в. “Македония”); подобни на тях са астронимите – замяната на името със звездичка (подобно означение е използвано от Р. Жинзифов, Ан. Гранитски, В. Кънчов). Знае се, че най-трудни за идентифициране са т.нар. неиндивидуализирани П.: “Един Карловец”, “Един загубен скитник”, “Един зрител в изпитанието”, “Един затворник”, “Един ваш искрен читател”. Те обаче свидетелстват за психологическите мотиви на избора. Разновидност на неиндивидуализираните П. са етнонимите, които говоорят за пораснало национално самосъзнание: “Един българин”, “Българин”, “Един македонски булгарин”, “Един одески българисн”. Интересен факт е появата на колективни П. Т. напр. под означението “Жив” биват обнародвани три статии във в. “Народност” (№№ 10, 11 и 16, 1867), а това е прикритие за членовете на Първия бълг. рев. к-т “Съзаклет” (1866-68). Особен гротесков начин на изразяване крият фразеонимите, употребявани в сатиричните произведения (“Аз, ти, лапни –муха”, ”Янесум” – Хр. Ботев; “Крачун”, “Л.С. Крътица” – Л. Каравелов, “Бежан” – С.С. Бобчев).

Лит. P l a c t i u s, V. De scriptis et scrtiptoribus anonymis atque pseudonymis syntagma. Хамбургт, 1674. B a i l l e t, A. Auteurs desguisez sous les noms etrangerz, emprumptez, supposez, feints `a plaisir, chiffrez, renversez, retournez ou changez d`une langue en une autre. Париж, 1690. W e l l e r, E. Die maskierte Literatur des altern und neuren Sprahen. Лайпциг, 1856. Б а л а б а н о в, Ал. Време, № 74, 1908. Т е о д о р о в-Б а л а н, Ал. Български книгопис за сто години. С., 1909. T a y l o r, A., M o s h e r, Fr. The Bibliographical History of Anonyma and Pseudonima. Чикаго, 1951. С т о я н о в, М. Българска възрожденска книжнина.Т.1-2. С., 1957-59. Б о г д а н о в, Ив. 1. Септември, 1957, № 12; 2. Речник на българските псевдоними. С., 1961. И в а н ч е в, Д. Български периодичен печат.Т.1-3.С., 1962-69. И в а н ч е в, Д. /ред./ Български книги 18789-1944.Т.1-6. С., 1978-1983.  

К. Михайлов