Полемики

ПОЛЕМИКИ (гр. (πολεμικός) – аргументиране или спор, предявени срещу мнение, доктрина или лице. П. може да бъдат между две лица, между представители на отделни групи и кръгове, а, когато проблематиката засяга цялото общество, са обществени. Характерна черта на Бъл. възраждане е, че идеята за обществено развитие и напредък се осмисля и подчинява на националната идея – за църковна и политическа независимост и за духовна култура, която включва езиковия въпрос, книжовните изяви, появата на театъра и театралната критика, борбата за духовна независимост и др.- Изграждането на бълг. книжовен език (БКЕ) – една от основните задачи на възрожденските книжовници –се дължи на определени фактори (ролята на светското образование, на бълг. интелигенция, на книгопечатането и периодичния печат, просветните дружества и т.н.). Към тях можем да добавим и полемиките, които до голяма степен допринасят за решаването на актуалните езикови проблеми. Преди появата на периодичния печат, който става трибуна на разисквания от най-различен характер, вкл. и езиков, през 20-те-30-те години на XIXв. се разчита преди всичко на мета­текстовите посланията в предговори, послеслови, обяснителни бележки в изда­ваните книги или размяна на идеи в епистоларната практика.

Още в Ранното възраждане постепенно се оформят идеи, които дават тласък на обществено значими процеси: национално осъзнаване, историческа памет, роден език, зад които стои Паисий Хилендарски със своята История славянобългарска (1762 г.). За първи път той поставя въпроса за родния език като идентификационен маркер в контекста на националното осъзнаване, обръщайки се към родолюбивите „читатели и слушатели” с призива: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!”.

Като начало на възрожденските полемики може да се определи „История славенобългарска“ на Паисий Хилендарски с призива „Ти, българино, неи се мами, днай своя род и език и се учи на своя език“. С този призив Отец Паисий Той дава началото на възрожденските П. в защита на родното: народ, историческо минало, език. Паисиевата патетика е продължена и от други възрожденци – Неофит Рилски,К . Огнянович, Хр. Павлович, К. Фотинов, Неофит Бозвели, Е. Васкидович и други.

Паисиевите гневни слова срещу чуждопоклонството отекват и се пренасят в следващия, 19 век: „Видех всички да се отричат от това име българин, а защо? – пита реторично К. Огнянович, и отговаря: за това защо студеност нихнаго сердца не позволява им да любат свое отечество … А они се помешали с греци и отрекли се от своего рода, язика и имене“ (К.О., 1833). Хр. Павлович също по паисиевски предупреждава всеки „единородец“ да не „уничижава своя род болгарски“ и родния си език (ПО, 1835).

Изграждането на бълг. книжовен език (БКЕ) – една от основните задачи на възрожденските книжовници –се дължи на определени фактори (ролята на светското образование, на бълг. интелигенция, на книгопечатането и периодичния печат, просветните дружества и т.н). В първите десетилетия на 19 XIX в. възникват П. в защита на правото на грамотност и образование на роден език като противовес на гръкоманското увлечението по грц. език и култура. В тази посока българо-грц. отношения не протичат гладко и еднопосочно – започвайки в края на 18 - началото на 19 в. с възхита от гръцкото образование, култура и език от страна гръцките възпитаници и почитатели (Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов, Р. Попович, Е. Васкидович, Хр. С.-Николов и мн. др.) на определен етап се стига до осъзнаване на елитарната гръцка политика, подклаждана от доктрината „Мегали идея“, и заплахата от нейното реализиране по българските земи. Съответно се създават се антиелинистични настроения, които намират израз в предговорите към книги, в личните писма , а по-късно и в периодичния печат. Още от П. Берон си проправя път разбирането за широ­кото въвеждане на бълг. език в училище, като опитите за това се съпровождат с остри противоречия и борби с грц. духовенство. и елит. В писмо до Р. Попович (16.09.1840) А. Кипиловски отразява все­общото настроение сред бълг. интелигенция: „не трябва човек да при­еме, че просвеще­нието на един народ трябва да стои върху тоя език (гръцкия), защото не може да се създаде обща просвета на друг народ иначе освен на природния му език”. Зад това разбиране стои и В. Априлов, като изразява становището си в пис­мо до кого от днвамаата?същия адресат: „нека прочее обявим бащина си език за основен език и нека учим децата си най-напред на езика им заедно с географията, историята, аритметиката”(1836).

В това отношение бълг. интелигенция е единна, но не така стои въпросът дали грц. език трябва да се изучава в училищата, а и въобще. Тук мненията се раздвояват: по-радикално мислещите се възпротивяват, а част от грц. възпитаници смятат това за доста крайна мярка (Р. Попович, Хр. Сичан- Николов, Г. Кръстевич и др.). П. се пренасят и в периодичния печат по повод на грц. опити да се попречи на въвеждането на бълг. език в училищата (особено в областите Македония и Одринско). Активно участие в нея вземат (Хр. Ваклидов), П. Станчов и мн. др.). А на провокацията на грц. учен от Йонийската академия, използвал обидното сравнение за разликата между българския и черковнославянския език (както циганския към индийския), Джинот с достойнство отговаря: „ако се учим на Блъгарский, а не Църковнославянский язик, това не показва как първий е чужд на вторий“ (ЦВ, бр. 74, 2.02.1852).

В защита на грц. култура и език застава се изявява елинистът Г. Кръстевич, който в обширна статия в няколко броя (Бкн.Български книжици, 1859, № 8, 9, 10) посочва аргументи за ползите от изучаването на грц. език, което би спомогнало и за научаването на други чужди езици. В същото списание Хр. Ваклидов ( БКн. Български книжици, 1859, кн. 10, с. 240) отговаря не научно, а според политическата ситуация (засилващото се църковно движение): „Това Господин можеше да го каже пред няколко години в кътът на някои стари кметове, а не в Българските книжици, където владее само блъгаризм“. И изтъква, посочва че водещите образователни и културни модели за българите трябва да бъдат единствено европейските: „Тамо е источникът на Блъгария!“ („Гръцкия език за българети“,( БКн Български книжици., № 10, с. 240).

П. има и по отношение на други, по-частни въпроси, свързани с обучението по грц. език, напр –. трябва ли учениците да четат античните грц. автори в оригинал, както препоръчва авторитетният елино-бълг. учител Р. Попович, като посочва плеядата изрежда автори, започвайки от Херодот до Омир. На тази препоръка В. Априлов реагира емоционално, като в писмото си до него отхвърля предложението му, и пише, че българите трябва да тръгнат по друг път – по пътя на онези европейски народи, които са превели на своя език „всички елински съчинения … и днес са по-образованите от елините“ . (Априлов 1839).

Въпреки че мнозина подлагат на критика грц. църковна и културна политика, в оценките на възрожденците има и обективност, а именно обективно разбиране, че грц. интелигенция пренася европейските просвещенски идеи, а грц. култура става медиатор между Европа и Балканите; , а грц. училища отразяват европейските образователни постижения, учат на свободолюбие и патриотизъм (вж. Ф. Велиев „Граматика гръко-българска“, 1860).

През втората четвърт на 19 XIX в. в П. се обсъжда въпросът за характера на КЕ книжовния език: дали да е на основата на авторитетния черковнославянски., кодифициран, с граматика правила? (възприеман като матерен) или на говоримия език. По това време черковнославянският се възприема като образцов език, следователно като не са необходими излишни усилия и тепърва да се гради нов книжовен език. Такава мимолетна идея изповядва К. Фотинов в сп. „Любословие“ (1844), от която авторът се отказва, приемайки по-умерения модел на Неофит Рилски. Но спорът по въпроса за архаизацията с намесата на представителите на новобълг. езиково направление не стихва и през следващите десетилетия (вж. изказването на И. Богоров, че не е добре „да учим умрял език и да губим за него няколко години“ (Читалище, 1870, № 21: 644).

Друга съществена тема, по която се дискутира, е Въпросът за устройството на книжовния език КЕ, също поражда П., като се утвърждава демократичното начало книжовният език да се изгражда на говорна, съвременна основа. За такъв тип КЕ пише Такова е и мнението на редактора на сп. „Мирозрение“ И. Добровски: езикът да бъде „леснопонятен от народа“, но с участието на Учените му; „да е под твърдя добри Граматически правила, твърде добря украсен и изречлив, не помало от всеки други обработен язик“ (1850, № 1, с. 2-3).

Излезлите през 30-те години на XIX в. първи граматики, славянобълг. по характер, вече не са пригодни за новите условия, не задоволяват изискванията за по-голяма близост с говоримата реч и за по-лесното усвояване на граматичните правила, следователно са необходими граматики от нов тип. В тази насока се разразява т други П. особено актуална е темата за граматика – бълг. граматика да е с единна основа, система от норми и обединяващи правила с оглед на диалектното многообразие. И. Добровски споделя вижданията си как трябва да изглежда такава граматика (у него „Язична“): да бъде „по съставна и по приближена при собствените свойства на природното ни наречие“ („Мирозрение“, 1850, №1). По въпроса за „природното ни наречие“, т.е. говоримата реч“ да бъде основата на КЕ книжоовния език, има единомислие, но спорове П. възникват около други важни въпроси: кое да бъде това наречие и по какви критерии да се определи, като предложенията варират: географски (централни по територия, планински, селски), исторически (близост до стбг.), лингвистични (най-чисти от чуждици), най-благозвучни и т.н. Поставя се въпросът за Пред подобна дилема особено актуална е темата за обща граматика (като „юзда“ на езика по думите на К. Фотинов) – с единна основа, система от норми и обединяващи правила с оглед на диалектното многообразие, което създава трудности. Въпреки излязлата още през 1844 г. първа новобълг. граматика на И. Богоров – „Първичка българска граматика“ и по-късно създадените граматики (около 20), въпреки непрекъснатите П. дискусии по общи и по конкретни граматични въпроси, до обща граматика не се стига.

Вече в средата на XIX в. П. се превръщат в научни спорове за утвърждаване на отделни школи и автори.

В хода на развитието на КЕ обаче полемиките се увеличават и протичат като научни спорове с оглед на концепциите на отделни школи и автори………