ПОЕМА

ПОЕМА – (от грц. ποίημα – стихотворение, поема) ­– Българската възрожденската поема логично се появява сравнително по-късно от другите поетически жанрове през XIX в. Лироепическата й характеристика й налага Нейната лироепическа характеристика изисква да изчака акумулирането на повече художествена мощ от по-малките жанрове – ода, елегия, еклога, плач, балада, епиграма, песен и др., повечето от които се появяват в ранната възрожденска поезия на т.н. първите стихотворци: , като Димитър Попски, Неофит Рилски, Константин Огнянович, Кирил Пейчинович, Георги Пешаков, Неофит Бозвели, Иван Богоров и др. По-късната поява на поемата се обуславя и от още една причина – необходимостта от подготвяне и на читателското съзнание за среща с този по-сложен, а и по-обемен жанр в сравнение с изработения до този момент възприемателски рефлекс. П.оемата изисква читателско съзнание, готово да се срещне с литературен израз вече не само на определена емоция или идея, а и на по-дълъг по-голям разказвателен наратив. Този наратив който да предложи възможност за налага по-различно естетическо съпреживяване, каквото носи например често породено от разказването на житейска история с перипетиите на едно интригуващо действие. , все неща Тези черти са характерни и за прозата – обстоятелство, обясняващо и това обяснява и по-късната поява в нашата възрожденска литература на белетристиката в бълг. възрожденска книжнина., която По родовото си предназначение белетристиката е длъжна да изпълнява в максимален мащаб именно тези жанрови изисквания – да разкаже една история. Това обяснява и защо факта, че някои от най-големите възрожденските белетристи и драматурзи, като напр. Л. Каравелов, Д. Войников , В. Друмев, не оставят поеми, а извън прозата си пишат почти изключително само кратки стихотворения.

Началото на развитието на П. като жанра през Възраждането поставя поемата творбата на Н. Геров „Стоян и Рада“ (1845). С тази творба нея Геров прави първите по-успешни стъпки във възрожденската поезия за превръщане на фолклорните сюжети и поетика в естетическо средство за изразяване на лични чувства и поетически настроения. Заемайки сюжета „неразделни и в смъртта“ (реализиран много по-късно и от Пенчо Славейков във великолепната в елегията „Неразделни“), както и преобладаващата част от художествените средства от народната песен, той проявява и своя интригуваща „нестандартна“ авторски психологизъм ческа инвенция – майката на Стоян отхвърля избора на своя син и иска да го „задоми“ не с по-богато момиче (както е обичайно във фолклора), а тъкмо обратното – „с безродно, отредно сираче…, что знае къща да реди/, та майка си на старо време/ той да избави от беди“… А с лирическото посвещението в началото на поемата, посветено на Елена Мутева, и с голяма част от останалия текст, както и с повечето от останалите стихотворенията на Геров започва по-осезаемо процесът на навлизането на ямба, който (наред с хорея) се налага бързо като един от основните размери във възрожденската ни поезия.

Специфичният жанров лиро-епически характер на поемата – да разкаже една емоционална история, която да насочи вниманието към осмисляне на човешкото пребиваване във времето, а това са понякога динамично променливи категории, – очевидно закономерно „рамкира т“ процеса на развитието на лироепическия ни възрожденски жанр с две много знакови „битови“ П. – „Стоян и Рада“ на Геров (от 40-те г.) и „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков (от 70-те г). Формално „битови“, тези поеми бележат крайните точки на огромния път, който възрожденският човек изминава за няколко десетилетия: от жертва на вековно установения житейски манталитет на правото да запази човекът ш бедната сигурността на своя беден свят – до саможертвата му в защита на правото си да откажеш охолното робство на чуждия свят. П. Динеков нарича „Изворът на Белоногата“ „ярка национална творба, отличаваща се със заразителна свежест и непосредственост“, а Т. Жечев – „най-хубавата българска поема“. Сърцеведът В П. си Славейков, най-дълбокият познавач на народната душевност през Възраждането, е дал дава израз на трупаните през десетилетията знания и мъдрост, любов и преклонение пред чистотата, благородството, силата и устойчивостта на бълг.арския характер. Нравствената извисеност на поемата П. обуславя и гражданското й звучене в началото на 70-те години – едни един от най-трудните и драматични периоди както за самия Славейков, така и за цялото бълг.арско общество. В това се състои – наред с магията на нейната неподражаемата поезия на П.– и нейната вечност.

През 70-те г. на XIX в. се появяват още две битови поеми П., всяка от които носи свой специфичен белег на връзка с фолклора. „Две тополи, или Неожидана среща“ на Ц. Гинчев (1872) интерпретира фолклорния мотив за „вграждане“ в строежа на мост на сянка на майстор или на любима жена на майстор (в случая – с две жертви – и майсторът, и изгората му). П. „Кървава кошуля“ (1870) от Р. Жинзифов е разтърсващ разказ на една майка за трагичната гибел на нейния син, жертва на турско насилие. Импулс за написването в Москва на тази елегична поема, П. отпечатана през 1870 година, дава на младия поет непрестанната мисъл за родината, разказите за минали и спомените за настоящи насилия и жестокости, на които непрестанно са подложени българите. Създадена е в духа на романтическата естетика, чиито черти намираме в голяма част от поетическото творчество на Жинзифов. В сюжета на поемата П. е залегнал един трагичен епизод – жестокото убийство на младия Божин, чиято кървава риза старата му майка показва на събралите се в църковния двор млади хора като единствен спомен и свидетелство за ужаса на преживяното. Поетът подготвя читателите за страшния си разказ, припомняйки „прежна доба“, „златно време“, когато все още е бил жив „Крал ни Марко“ и когато животът на хората не само „в Прилепа града“, но и по цялата бълг. земя е бил свободен и радостен. Днес всичко е подчинено на мрачната воля на поробителя, той притежава благата на българската земя – внушава поетът. За сгъстяване на тъмните тонове допринасят и някои типично романтически похвати – събиране на едно място на картини на ужаси и насилия, създаване на усещане за обреченост и безнадеждност, за съдбовна непроменимост на човешката участ. Разказът на майката е драматичен и силно емоционален, на места е в стила на типичните „оплаквачки“ във фолклора – речитативните напявания, с които по стар обичай жените са оплаквали мъртвите, Съкрушената старица се обръща ту към убития си син, ту към слушателите си, напомняйки с величието на страданието си антични героиняи. Влияние на естетиката на романтизма се открива и в другата поема П. на Р. Жинзифов – „Гусляр в собор“, впечатляваща както с романтичния образ на народния певец и с формалните търсения на автора по отношение на композиция, метрика и ритмика, така и с щедрото присъствие на видения от далечния роден вардарски край, чиито млади хора заявяват „на цела Европа, на цел свет: Я българка сум, българин сум я, българе живеят в тая страна“.

В десетилетията Между 50-те – 70-те г. се появяват редица поеми П. с историко-патриотичен характер, с които поети, като Г. С. Раковски, Гр. Пърличев, Райко Жинзифов, Н. Козлев, С. Михайловски, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, дават поетически израз на все по-определящите духа на времето революционни идеи. Повлиян от революционните идеи и призивния патос на романтично-патетичната поезия на гръцкия революционен поет и герой-мъченик на освободителната идея Ригас Фереос, Раковски пише няколко историко-романтически бунтовни стихотворения, като „Отлъчие от България еднаго разпаленаго родолюбца българина в лето 1853“, „Постъп Български“, „Спомен месторождения“ и др, които носят в известна степен и лиро-епически черти. Много често имат характер на римувани публицистични трактати за съвременното състояние и обреченост на империята, за предателската роля на Великите сили в разрешаването на Източния въпрос, но главната им задача е да пробудят борческия дух на българина. Несъмнено голямото лиро-епическо произведение на Раковски е поемата П. „Горски пътник“ (1857), която излиза през 1857 г. Както в стихотворенията си, така и в тази творба, тук Раковски съчетава романтиката на изображението с публицистична обстоятелственост и остро поставяне на най-важните обществено-политически въпроси. Разказите на отделните четници са всъщност по-кратки сюжети в големия наратив, малки лиро-епически откъси, в голямата поема, построени в първоличен, изповеден стил и изграждащи една сравнително широка панорама на живота на българите под робство, и на романтиката на хайдушкия живот. Драматичният ход на живота и дейността на самия Раковски не му позволяват да напише и останалите две замислени части на поемата, по-късно във в. „Дунавски лебед“ се появява само още един епизод. В художествено отношение и поемата, както и стихотворенията, на Раковски носят редица недостатъци, които затрудняват естетическото им възприемане днес. Езикът е съзнателно архаизиран и деформиран в духа на историко-романтическите възгледи на Раковски. автора. Но силата на поетическото му дело е в идеите, които носи, в истините, които казва. Малко произведения на възрожденската литература имат толкова широк и така възторжен отглас, както „Горски пътник“. В тази поема П. се откриват и преки влияния на хайдушките народни песни в сюжетно, образно, стилистично-езиково и стихово-метрическо отношение. Раковски издига фолклорната хайдушко-песенна традиция на ново художествено и идейно равнище, като я насища с новите идеи на революционната борба и успява да създаде едно истински вълнуващо с борческия си патос литературно произведение, с което оказва силно влияние и върху поезията на Ботев и други революционни поети.

Голяма сюжетна и художествена близост до народната песен отличава и най-известната поема П. на от 60-те г. на XIXв. – „Черен Арап и Хайдут Сидер“ от Н. Козлев. В образа на Сидер поетът въплъщава вековната народна мечта за закрилник и освободител, реализирана и в други възрожденски поеми, внушена преди всичко от фолклорния поетически мит за Крали Марко и други герои на юнашкия епос. Козлев насища фолклорния сюжет с пластика и с живи, силно въздействащи картини, които придават на хиперболизацията реалност и внушителност. П. носи романтиката на силата на порива към свобода и радостта от победата над злото, в нея е въплътена и мечтата за спокоен и щастлив живот на човека. Погледнато строго естетически От естетическа гледна точка тази творба на Козлев е в точния смисъл на думата между фолклора и литературата – все още не е станала истински пълноценна литература, но характерът на изображението я разграничава в ред важни отношения от естетическата специфика на фолклора. С героичния образ на Сидер – народния закрилник Козлев съвсем пряко внушава революционната идея за борба срещу чуждото потисничество. Висока оценка на поемата дават Д. Войников, Ив. Вазов, Ц. Гинчев, а Д. Чинтулов пише и музика към поемата, която сам изпълнява. П. Динеков я нарича определя като най-завършената бълг. П. до момента на излизането си. публикуването ѝ. През 1860 г. охридският поет и апостол на бълг. национално съзнание, просвета и църква Григор Пърличев, като студент в Атинския университет, спечелва на големия поетически конкурс в Атина лавровия венец и признанието „Втори Омир“ за своята поема П. „Сердарят“ героико-романтичен сюжет от борбите на българите от Македония срещу чуждите потисници .„Сердарят“. Журито го сравнява със скулптора Фидий и обявява, че тази поема е „произведение на чудотворно длето и всеки стих там е чист бисер“. В полемиките в атинския печат висока оценка получава и втората му поема П. „Скендербей“ със сюжет от средновековните борби на албанския народ за независимост. Уникалното в художествената поетическа система на Пърличев е съчетаването на три типа поетики – на бълг. юнашка народна песен, на Омировия епос и на личната творческа визия на самия поет. П. са написани на гръцки (катаревуса), като на „Сердарят“ Пърличев прави и свой бълг. превод. на български.

През 70-те г. на века революционните настроения и нагласи продължават да привличат интереса на поетите към историко-романтически тип сюжети, заети отново от фолклора, или пък от някои вече излезли исторически изследвания. След неуспешните си ранни опити (през 50-те г.) за написване на исторически П. поеми „Крумка“, „Самуилка“ и др., Славейков написва две десетилетия по-късно, наред с „Изворът на Белоногата“ още и поемите „Кракра Пернишки“ и „Бойка войвода“, търсейки образци на проява на бълг.арския героизъм и свободолюбие в историята на бълг. средновековна държава. Лиро-епически наративни черти или историко-патриотични реминисценции и внушения носят някои Чинтулови произведения, като „Двама приятели“, „Стара майка се прощава със сина си“, „Патриот“ и др. Жанрът на поемата П. се оказва в самия край на 70-те г. подходящ и за сатирата. В „Към моите братя българи“ Ст. Михайловски полемизира саркастично с отцеругателите и лъжепатриотите, а във „Векът“ Ив. Вазов отправя гневния си протест срещу безразличието, с което Европа наблюдава нечовешките насилия и издевателства над бълг. население при потушаването на Априлското въстание. През това десетилетие Ботев написва гениалните си творби „На прощаване“ и „Хайдути“ – връх в художественото развитие на жанра на поемата П. през Възраждането.

Съч. П у н д е в, В. Първи стихотворци. С., 1925. М и н к о в, Цв. Начало на българската поезия. С., 1937. Д и н е к о в, П. Българска лирика. Антология, С., 1941. С т о й к о в, Ст. Първи стихотворци. С., 1946. Динеков, П. Възрожденски страници. С., 1969. Т о п а л о в, К. 1. Българ­ски възрожденски стихове. С., 1978. 2. Българска възрожденска поезия. Антология. (I изд. 1982, II изд. 2012). Р а д е в, Ив. Ранна възрожденска поезия. От Д. Попски до Н. Геров. Велико Търново, 1994. И г о в, Св. Антология на българската поезия. Пд, 1995.

Лит. А р н а у д о в, М. Раковски и „Горски пътник“. Из историята на българското литературно възраждане. – Сборник на БАН, кн. IX, С., 1918. А р н а у д о в, М. 1. Найден Геров и наченките на българската поезия в XIX в. – Училищен преглед, 1923, кн.10. 2. Творци на Българското възраждане. Поети и герои. Т. II, С., 1969. П е н е в, Б. История на новата българска литература. С., 1930-1936. II изд. 1976-1978. М и н е в, Д. Революционната поема „Черен Арап и Хайдут Сидер“ от Никола Козлев. – Септември, 1952, кн. 10. К а р а л и й ч е в, А. Никола Козлев и неговата поема. – Септември, 1952, кн. 10. Д и н е к о в, П. 1. (предг.)Поемата „Горски пътник“. Предговор към „Горски пътник“, С., 1958. 2. Стогодишнината на „Горски пътник“ – Език и литература, 1858, кн 3. Д и м о в, Г. Литературното дело на Раковски. – Изв. Инст. бълг. литература,1959, кн. 8. П е т к а н о в а-Т о т е в а, Д. „Горски пътник“ и народната песен.– Славянска филология, т. V, 1963. Ж е ч е в, Т., Българският Великден, или страстите български. С., 1975. Х о л е в и ч, Й. По законите на фолклорната поетика и естетика. „Изворът на Белоногата“. – Български фолклор, 1976, кн. 3-4. Д и а м а н д и е в а, К. Поемата на Н. Геров „Стоян и Рада“ и фолклорният източник. – В: Сборник Славистични проучвания – Великотърновски университет, Велико Търново, 1978. Т о д о р о в, Ил. Една неизвестна поема на Найден Геров с фолклорен сюжет. – Български фолклор, 1979, кн. 1. Р а д е в, Ив. За фолклорното начало в „Изворът на Белоногата“. – В: Българска възрожденска литература, С., 1980. Т о п а л о в, К. 1. Григор Пърличев. Живот и дело, С., 1982. 2. Поетът Раковски. – В: Проблеми на българската възрожденска литература, С., 1983. 3. Възрожденци, С., 1988 (т. 1),1990 (т.2); следващи издания: 1999, 2002, 2003, 2007. 4. Раковски и Ригас в културно-историческите модели на Балканското възраждане. С., 2003. 5. Парадоксът Стефан Веркович. Предговор. – В: Стефан Веркович, Народне песме македонски бугара. (Фототипно издание), С., 2016. Ч е р н о к о ж е в, Н. 1. Историческото съзнание в лириката. Времето в поезията на Раковски. – В: Преоценки, С., 1993. 2. Песента – пята, написана и записана. – В: Анархистът законодател. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Никола Георгиев, С., 1997. 3. Възрожденска поезия. – В: Българска литература XVIII-XIX в., С., 2006. Н и к о л о в а, Юл. 1. „Изворът на Белоногата“ и нейните прочити. – В: Възрожденски уроци. Пловдив, 1993. 2. Коментарът на Г. С. Раковски към поемата „Горски пътник“. – В: Литература и Възраждане. Пловдив,1994. С т а н е в а, К. Поемата „Горски пътник“ – повествование за робството и свободата. – В: Гласове на Възраждането, С., 2001. К и р о в а, М. Гергана в огледалния свят. – В: Памет и дълг. При глаголемите на българската литература. Сборник по повод 60-годишнината на проф. Иван Радев., Велико Търново, 2003. Т а ч е в а, Е. Българското време и пътят към него. Поемата „Горски пътник“ на Г. С. Раковски. – В: Възрожденски семинари, Благоевград, 2011. Д а м я н о в а, Р. Изповедните текстове на Григор Пърличев в емоционалната картина на Българското възраждане; също Д и н а с, К. По повод „Автобиография“-та На Григор Пърличев – Ставридис: Език или диалект? Това е въпросът. ; също и А л е к с а н д р о в а, Н. П. Жертва и женственост в поемата на Григор Пърличев „Сердарят“. – В: К а й ч е в, Н. (Съст. и ред.). Григор Пърличев и Братя Миладинови. Нови изследвания и прочити, С., 2011. А л е к с и е в а, А. Българската поезия от 40-те и 50-те г. на XIX век. Роли на субекта. С., 2012..

К. Топалов