Пейчинович, Кирил

ПЕЙЧИНОВИЧ, Кирил (ок. 1770, с. Теарце, Тетовско – 12.03.1845 г., с. Лешок, Тетовско, Лешокски манастир) – йеромонах, игумен на Марковия манастир край Скопие, игумен на Лешокския (Лешански) манастир край Тетово (Шар планина), учител, книжовник. В 1835 г. йеромонах Кирил приготвя надгробната си плоча и пише епитафия в стихове, издълбани върху нея. Според надгробния надпис може да се допусне, че първо е учил в Лешок – „Лешок му е негово воспитание“. В Лешокския манастир йеромонах Кирил ще е получил духовен, пастирски, книжовен и пр. опит, т.е. всичко онова, което той е нарекъл „воспитание“. Най-вероятно след това учи при йеромонах Йоаким (Кърчовски) в Бигорския манастир „Свети Йоан Предтеча“, близо до Дебър. След „Неделник“ (Римник, 1806) на св. Софроний епископ Врачански, йеромонах Йоаким (Кърчовски) е вторият български книжовник, който издава печатна книга – в Буда (Австрийска империя). Също в Буда йеромонах Кирил Пейчинович издава „Огледало“ (1816). Йеромонах Кирил би трябвало да е постриган за монах в Кичевския манастир „Въведение Богородично“, известен като „Света Богородица Пречиста“. В Хилендарския манастир да е бил постриган за йеромонах (монах-свещеник): „Пречиста и Хиландар пострижение“ е написал в епитафията си. На Атон той е продължил своето богословско учение и просвещение. След Света гора йеромонах Кирил се връща в Кичевския манастир „Въведение Богородично“. В този манастир е имало училище за подготовка на свещеници. Тук йеромонах Кирил видимо е продължил богословското си и църковно учение, а ще да е и учил бъдещите свещеници. Явно той е вече авторитетна личност сред църковните среди, защото след 1801 г. става игумен на Марковия манастир край Скопие. Манастирът бил ограбен и разрушен. Била запазена само манастирската църква „Св. Димитър Солунски Чудотворец“. Йеромонах Кирил възстановил манастира и тук пише „Огледало“ (1816). В 1818 г., след благословия от баща си и от чичо си в Хилендар, той става игумен на Лешокския манастир (Тетовско). И този манастир бил разрушен. Йеромонах Кирил възстановил манастира, превърнал го в център на църковна проповед и просвета. Създал училище, подготвил много свои ученици, и което е особено важно, тук се опитал да създаде и българска печатница. В Лешокския манастир йеромонах Кирил останал до кончината си. Тук, до църквата „Света Богородица“, той е погребан. Текстът върху надгробната му плоча е:

 

Стихови на гласъ Трепезечки

Теарце му негово рождение

Пречиста и Хилендаръ пострижение

Лешокъ му е негово воспитание

Подъ плочава негоо почивание

О негово свое Отшествие

До Христово второ пришествие

Молитъ васъ бракя негои любимия

Хотящия прочитати сия

Де речете Богъ да би го простилъ

Зере оу гробъ цръвитѣ ги гостилъ

Овде лежи

Кириллово

тело

 

оу манастири оу

Лешокъ село

Да Богъ за

доброе дѣло.

 

А върху каменен кръст, положен върху гроба, му е написано:

 

Зде почиваетъ робъ божи

Кирилла иеромонахъ

Ігуменъ во монастиръ

Свети Атанасия

во село Лешокъ

Престави се во

лето 1845 мартъ 12

приложи его

попъ Христо

отъ Скопиѣ.

 

Пет години след кончината му гробът на йеромонах Кирил бил отворен и тялото било цяло. След това гробът му не е отварян. На 21.08.2001 г. църквата „Свети Атанасий“ в Лешокския манастир е взривена от албански екстремисти. Тя е възстановена, осветена и на 23.07.2005 г. е открита за богослужения. Манастирът и гробът на йеромонах Кирил са предмет на особена почит от страна на местното християнско население.

Векът на Просвещението е време на разпад на християнски ценности. По различен начин – според менталността на латинския Запад и на гръцкия Изток. На Изток на разпада реагира Атон. Св. Никодим Светогорец съставя сборника „“, в превод „Добротолюбие“ – поучения за духовен живот от отците и учителите на Църквата. В българското решение – възобновяването на светоотческия духовен опит се чете в дамаскините на Йосиф Брадати. Духовният опит на отците и учителите на Църквата е добър пример за Атон, но много висока парадигма за обикновения човек от ХVІІІ век. Затова, следвайки св. Софроний епископ Врачански, чийто „Неделник“ бил настолна книга на йеромонах Кирил, той, йеромонах Кирил, подготвя и издава „Огледало“ (Буда, 1816) – сборник от поучения за най-потребното в делничния и празничен живот на християнина. Йеромонах Кирил е обикалял села, манастири. Познавал е селския живот, тържества, селското ежедневие. И тъй като все още в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век в българския Изток не е съставен фонд от светска култура, подобно на тази от XVIII век на латинския Запад, чрез която Азът да намери новите си идентичности, делничният българин намира светска идентичност в преизобилния фонд на фолклора. В „Огледало“ йеромонах Кирил изобличава поведението на своите сънародници, които чрез фолклорни суеверия решават проблеми на вярата. Решенията, приемани за верски, са съобразно югоизточния европейски ментален релеф: курбани, песни, танци, винопиене, с които се празнуват дните на светците от църковния календар, а също и полагане на лук до главата на боледуващ, търсене на помощ от зъб или сърце на вълк, от писмо от ходжа и пр., и пр. Без да ще, йеромонах Кирил събира данни за българския фолклор и фолклорни практики в своето време. В началото на XIX век, в тази югозападна част от българската общност, Азът е поставен пред съборността. Чрез поученията си йеромонах Кирил изправя църковното незнание на своите сънародници. Връща ги към истинската вяра. Изправя верските им практики в духа на Православието и учението на Църквата. По съдържанието си „Огледало“ (1816) е в началото на процеса на овладяване на българския духовен разпад. Йеромонах Кирил поучава миряните и сънародниците си чрез говоримия тогава в югозападната част от българската общност език. Печатната книга в началото на ХІХ век е нововъведение, което дава възможност духовното слово да достигне до многобройни читатели и слушатели, за разлика от ограничените възможности на ръкописа. Йеромонах Кирил се е съобразил с рецептивното знание и познавателния релеф на своите възможни читатели и миряни и словата му в „Огледало“ са причудлив поучителен дискурс. В един текст са събрани високото и ниското, великото и малкото, фолклор и богословие. Въпреки високото богословско познаване на Стария и Новия завет, а също и на светоотческото наследство, съзнанието за знанието на неговите възможни читатели и слушатели е причина за дискурсивното поведение на йеромонах Кирил. Тази практика на „смесване на езиците“ се чете до края на високото Възраждане в 80-те години на ХІХ век.

Втората книга на йеромонах Кирил е „Утешение грешним“ (1840). Текстът на книгата е бил готов в 1831 г., с намерението да бъде отпечатана в Белград. Тя излиза в 1840 г. в Солун в печатницата на архимандрит Теодосий Синаитски, който и пише предговора към „Утешение грешним“. Книгата продължава духа на „Огледало“. Тя също е сборник от поучителни слова, молитви, свързани с делника на обикновения човек. В „Утешение грешним“ са добавени и съчинени от йеромонах Кирил тропар и кондак на св. Нифонт епископ Кипърски. Този светец за йеромонах Кирил е образец за поведение, защото заменя езическия си живот с християнски. Духовната ситуация от ІV век е подобна на тази от ХVІІІ – началото на ХІХ. Особената почит към св. Нифонт се чете в „Огледало“.

Заедно и след св. Софроний епископ Врачански и йеромонах Йоаким Кърчовски, йеромонах Кирил Пейчинович съставя менталния фонд и книжовните практики на ниското Българско възраждане. Списък на всички текстове от йеромонах Кирил, останали вън от книгите му, е направил А. Селищев (С е л и ш ч е в, А. Кирил Пейчинович. // Сборник в чест на проф. д-р В. Н. Златарски. София, 1925, с. 400–401).

Съч. Книга сия зовомая огледало. Описася ради потреби и ползования препростейшим и некнижним язиком болгарским долния Мисии, многогрешним во иеромонасех и недостойнейшим игуменом Крал Маркового монастиря; иже во Скопие у Маркоа река храма святаго великомученика Димитриа Кирил тетоец Пейчинович... Будин, 1816; Книга глаголемая оутешение грешним приведена на простий язик от Кирила иеромонаха бившаго игумен в монастир Лешечкаго святого Атанасия. Солун, 1840.

Лит. Ш о п о в, А. Из новата история на Македония. // СбНУНК, кн. ІІІ, 1890, с. 58–65; И в а н о в, Й. Български старини из Македония. София, 1970, с. 93–102; С е р а ф и м о в, А. Тетово и дейците по възраждането му. Пловдив, 1900; С е р а ф и м о в, А. К. Пейчинович и монастиря му Св. Атанаси. Пловдив, 1900; Ш о п о в, А. Из новата история на българите в Турция. Пловдив, 1895; Т е о д о р о в – Б а л а н, А. Книжовно-исторически чъртици. ІІІ. Първи стихотворци. // Български преглед, София, 1894, кн. ХІ – ХІІ – юли-август, с. 245–272; йеродяк. Х р и с т о в, И. Към биографията на Кирил Пейчинович. // Периодическо списание на БКД, София, 1903, кн. 63, с. 282; С е л и ш ч е в, А. Кирил Пейчинович. // Сборник в чест на проф. д-р В. Н. Златарски. София, 1925, с. 389–405; С е л и щ е в, А. Кирилл Пийчинович. // Полог и его болгарское население. София, 1929, с. 135–171; П е н е в, Б. Кирил Пейчинович. // История на новата българска литература. София, 1933, с. 344–370; Г е о р г и е в, Е. Софроний Врачански. // История на българската литература (Литература на Възраждането). Т. 2. София, БАН, с. 83–85.