НИЧЕВ, Боян Димитров

НИЧЕВ, Боян Димитров (6.01.1930, Берковица,– 27.06.1997, София) – литературовед, славист и компаративист. Завършва гимназия в Берковица. Следва “Българска филология” в СУ „Св. Кл. Охридски“ (1948–1952). През 1957 защитава докторска дисертация на тема „Реализмът на Бранислав Нушич“. Работи в Инст. за литература при БАН като н.с. През 1972 се хабилитира (ст.н.с. II ст.). От 1976 е ръководител на Катедрата по славянска литература в СУ, където преподава история на славянските литератури. Защитава дисертация за д-р на филол. науки „Съвременният български роман. Към историята и теорията на епичното в съвременната българска художествена проза“ (1978). Проф. от 1981. Работи като редактор в отдел „Теория, критика и изкуство“ на сп. „Септември“ („Летописи“) от 1967. Гл. редактор на сп. „Литературна мисъл“ и на поредицата „Сравнително литературознание“. Ръководител на секция “Сравнително литературознание” в Инст. за литература (1980-1992), зам.-директор на института (1978–1988), директор (1989–1991). Посланик на България в Чехия (1991-1996). В 1987 е избран за председател на Комисията по сравнително изучаване на славянските литератури в Международния комитет на славистите, работи на тази позиция до края на живота си. Член на СБП.

Научните изследвания на Н. са основно в областта на бълг. и славянската литературна история и на сравнителното литературознание. Автор е на монографии, студии, статии, очерци и литературни портрети. Важна роля за бълг. литературна наука изиграва книгата на Н. „Увод в южнославянския реализъм“, в която предлага оригинална хипотеза за фолклорния генезис на новите южнославянски литератури, проследен като преход от жанрови тенденции към литературни жанрове и през опозицията условност – неусловност към реализъм. Виждането му за бълг. литературноисторически развой оспорва общосподеляната през 70-те г. теоретична конструкция, въведена с книгата на Г. Д. Гачев за “закъсняло ускорено развитие”(«Ускоренное развитие литературы», М. 1964, изд. на бълг. «Ускореното развитие на културата», С., 1979). С помощта на една по-гъвкава оценъчна нагласа Н. утвърждава собствената ценност на литератури, чието развитие и комплексът им от наличности или липси е проява на оригиналност и самобитност. И в съответствие с тази нагласа Н. лансира идеята, че „непостигнатото в една [национална] литература е не по-малко характерно за нея от постигнатото“. (вж Ничев 1986:117) Оттам и настояването, че не е задължително в съответните литератури да се търсят компенсаторни или наваксващи механизми. Като представителен алтернативен механизъм, в който се проявява своеобразната бълг. литературноистор. идентичност и се постига нейната пълноценност, Н. припознава унаследените от фолклора квазилитературни форми, изкристализирали във феномена на т. нар. “баладно течение” и “анекдотична проза”- устойчиви звена, които съчетават в себе си своеобразията на фолклорната и на литературната поетика и така осиугряват органичния преход между двете естетически системи. Като такъв се представя преходът, изразен най-рано и категорично през Възраждането: от баладното течение във фолклора през литературната балада към поемата, установим както в литературно-фактологически, така и в литературноистор. и типологичен аспект. Според Н. своеобразията в развитието на бълг. литературата през Възраждането се предпоставят от стремежа ѝ „да работи с постоянно повишен хоризонт на очакване“, определен от обкръжаващия я чужд литературен контекст, поради което изискванията към нея често надвишават реалните ѝ постижения. Такъв е и основният извод на Н., че „сложните отношения между желано и постигнато в един литературен процес са твърде важен ключ към възможностите, насоките и стратегията на една национална литература в даден период“, тя се мери не само по това, което постига, а и по онова, към което се стреми, към задачите, които си поставя. (вж Ничев 1986:117) 

Приносно е обяснението на Н. за литературното съжителство на Христо Ботев и Стефан Стамболов в съвместната стихосбирка “Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова” (1875), която, оценена от позицията на по-късни времена, може да изглежда като естетически парадокс. Според него литературното сътрудничество на двамата поети е имало своето истор. и литературно основание, то е запечатало „една хъшовска дружба, едно идейно съмишленичество и една конкретна литературна ситуация“ (Ничев 1989: 69). За времето си песните на Стамболов са били извънредно функционални и по-популярни от Ботевите, те са отговаряли на най-преките актуални потребности на деня. Разбирайки това, Ботев е адресирал книгата към широките народни маси, съобразявайки се с различните им вкусове и предпочитания, така тя се оказва едновременно и с „утилитарна актуалност“, и с „общочовешка значимост“. Както отбелязва и Б. Ничев за този избор на Хр. Ботев: „Своята поезия, обречена на вечаност, той изпрати към бъдещето, а Стамболовите песни, изпълнени с лозунг и призив, предоставя на съвременността“.

Друга основна теза на Н. е теоретичната постановка за развитието към мащабни форми на епичното в бълг. литература, която представя в статията „Методологически проблеми на българската литературна история“ (1976) и „Съвременният български роман”. Важен акцент в научните търсения на Н. е проучването на романтизма и символизма в южнославянските литератури. Значителни са заслугите му за сравнителното литературознание в България. Книгата на Н. „Основи на сравнителното литературознание“ от първостепенно значение за българската компаративистика с решителното оттласкване от парадигмите на литературната история и префокусиране на изследователските търсения в посоката на междулитературния трансфер с функционализиране на модусите на типологията и рецептивистиката. Положено върху презумпцията за универсален модел на литературно развитие, спрямо който националният литературен процес се представя в изоморфия, изследването предлага матрица за съпоставителни проучвания, базисни ориентири в която са идеите за реализъм и художественост, и представя историческият път на българската литература в широк културен контекст, както и присъствието на изтъкнати български творци в европейския литературен процес.

Ярко физиономични и нормозадаващи са статиите на Н. за Ал. Константинов, П. Ю. Тодоров, Ст. Загорчинов, Д. Талев, Н. Вапцаров, Ем. Станев, Й. Радичков. 

Превежда творби на Иво Андрич. Негови изследвания са превеждани на рус., нем., чеш., сърбохърв. Книгата му за съвременния бълг. роман е издадена на рус. език. Удостоен с Наградата за литература на БАН за изследването „Вапцаров и нашият поетичен диалог със света“(1990).

Съч. Нушич в България. С., 1958. Димитър Талев: Лит.-крит. Очерк. С., 1961. Бранислав Нушич. С., 1962. Увод в южнославянския реализъм : От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през XVIII и XIX в. С., 1971 (второ изд. 1977). Национална съдба и литература. С., 1968. Литературни портрети и проблеми. С., 1972. Съвременният български роман : Към история и теория на епичното в съвременната българска художествена проза С., 1978 (1981). Критика и литературна история . С., 1980. Проблеми и профили. С., 1980. Современный болгарский роман : К истории и теории эпичного в современной болгарской художественной прозе / Пер. с болг. – Москва : Радуга, 1983. Основи на сравнителното литературознание : Сравнително изучаване на литературата и проблемите на съвременната литературна наука. С., 1986. Вапцаров или нашият поетичен диалог със света. С., 1989. Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова. [“Една книга и нейната съдба”– послеслов от Б. Ничев], С.,1989. Литературна класика и съвременност. С., 1990. Непознатата позната Чехия. С., 1997. Модернизъм и символизъм в южнославянските литератури. С., 2002. 

Лит. С а в о в, Г. Нушич и нашето време.– Литературна мисъл, 1963, № 6, с. 120-123. Ч е р н я к о в, Г. За естетическото кредо на критика. – Пулс, № 25, 10 окт. 1968, с. 8. Д о б р е в, Ч. 1. Критикът и неговите проблеми. – Литературна мисъл, 1968, № 5, с. 124-127. 2. Книга за българския роман. – Септември, 1979, № 8, с. 207-215. Т а н е в , Д. С интерес към повратностите в националната съдба. – Литературен фронт, № 28, 4 юли 1968, с. 2. Х а д ж и к о с е в , С. Българската критика за Вапцаров. – Септември, 1969, № 12, с. 239. Н а т е в , А. Сериозен принос в литературознанието. – Пламък, 1972, № 14, с. 59-62. П а р п у л о в а , Л. „Увод в южнославянския реализъм“ от Боян Ничев. – Литературна мисъл, 1972, № 2, с. 145-149. Н е д е л ч е в, М. Спор за живите литературни стойности.– Пламък, 1973, № 7, с. 86-87. И г о в , С. 1. Задълбочено теоретико-критическо мислене. – Литературен фронт, № 35, 1 септ. 1977, с. 3. 2. Романът – Феникс и Протей. – Литературен фронт, № 23, 7 юни 1979, с. 2. 3.. Три срещи с критика [50 г. от рождението му]. – Септември, 1980, № 1 , с. 233-236. 4. Български принос в сравнителното литературознание – Литературен фронт, № 2, 8 ян. 1987, № 7, с. 2. 5. Три срещи с Боян Ничев : 10 г. от смъртта на писателя. – Словото днес, № 30, 18 окт. 2007, с. 6. Ч е р н о к о ж е в, В. Принос в изучаването на историческата поетика на южнославянските литератури . – Език и литература, 1977, № 6, с. 81-84. Б е л я е в а , С. 1.Съвременен роман и национално самопознание.– Пламък, 1979, № 7, с. 111-113. 2. Боян Ничев .( 50 г. от рождението му. )– Литературна мисъл, 1980, № 1, с. 44-52. К о н с т а н т и н о в а , Е. „Съвременният български роман“ от Боян Ничев.– Литературна мисъл, 1979, № 5, с. 140-143. Ж е ч е в , Т. Проблеми на съвременния роман. – Работническо дело, № 138, 18 май 1979. С в и н т и л а , В. Един приносен труд – „Увод в южнославянския реализъм“.– Проблеми на културата, 1979, № 1, с. 99-111. С м и р н о в а, Н. Современный болгарский роман. – Современная художественная литература за рубежом (Москва), 1980, № 4, с. 6-8. Д о н ч е н к о, Н. Современный болгарский роман. – Вопросы литературы (Москва), 1980, № 12, с. 289-295. В а р в а р и н а , Е. Современный болгарский роман. – Советское славяноведени. Москва, 1981, № 3, с. 110-112. М у т а ф о в , Е. В търсене на собствена норма за нашето културно развитие. – Литературна мисъл , 1984, № 7, с. 61-72. Б и о л ч е в , Б. Самобитно фундаментално изследване. – Септември, 1987, № 7, с. 246-248. Б а л а б а н о в а , Х. „Основи на сравнителното литературознание“ от Боян Ничев. // Литературна мисъл, 1988, № 1, с. 167-169. С а п а р е в , О. С елегантно перо и научна задълбоченост . В: Сапарев, Огнян. Литература и интерпретация. Пловдив, 1988, с. 138-143. П е л е в а , И. Вапцаров – поетика на движението. – Език и литература, 1990, № 4, с. 123-124. Ц а н к о в , Г. Прощаване с Боян Ничев : In memoriam – Литературна мисъл, 1995/1996 , № 3 , с. 184-186. П а в л о в, И. Боян Димитров Ничев (6.01.1930 - 27.06.1997) : In memoriam. – Език и литература, 1997, № 3-4, с. 174-176. К а р а г ь о з о в , П. В цикъла на епохите и собствения живот : За учения и човека Боян Ничев на prima vista : Проф. д.ф.н. Боян Ничев (1930-1997) . – Литературата : издание за литературна история и теория на университетското Вазово общество, 1998, № 8, с. 151-154. Н и ч е в а , Ф. В началото бе авторът... а преди него всички министерства, издателства и сродните им гилдии [По повод 8 г. от смъртта на учения славист Б. Ничев ]. – Новинар , № 154 , 6 юли 2005, с. 10. Б а л а б а н о в а Х., М и н к о в, Б., Г р и г о р о в, Д. (ред.). Под знака на европейските културни диалози (В памет на професор Боян Ничев)“, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2007. Г р и г о р о в , Д. Генеалогия на читателя : Как и къде съществува литературният феномен. – Език и литература, 2006, № 1-2, с. 219-224. Т а ш е в , А. Под знака на европейските културни диалози : Възпоменателна вечер за проф. д-р Боян Ничев (1930-1997). – Литературен вестник , № 35 , 31 окт. - 6 ноем. 2007, с. 6. Д а к о в а, Б. Пространства на диалога. –Литературен вестник, № 15, 23- 29 апр. 2008, с. 4. Д р а г о в а , Н. Спомен за професор Боян Ничев. – Литературен вестник, № 17 , 14 - 20 май 2008, с. 4-5. 

Кл. Протохристова