МИСТИФИКАЦИЯ

МИСТИФИКАЦИЯ (от фр. mytstification - измама) – книжовен, литературен и журналистически похват, при който възприемателят се въвежда в заблуждение относно характера на текста, авторството, изложените факти. В европейската традиция са известни “Поеми на Осиан”, които Дж. Макферсън издава като произведения на древен шотландски бард; “Източен диван” – стихотворения, които Гьоте предзставя за преводи на персийския поет Мирза Шафи и т.н. През 1817-23 чешкият филолог В. Ханка обнародва като народни творби съчинените от него “Краледворска рукопис” и “Либушин суд”. Счита се, че това е период на романтично отношение към историята с цел повдигане на националното самосъзнание. Към тази тенденция у нас дълго време причисляваха произведенията на Г.С. Раковски, съответно не се признаваше тяхната научна стойност. 

Най-“скандалният” пример за мистификация през възраждането е “Веда Словена” – сборник с народни песни, издадени от бошнака Ст. Веркович. След първоначалното възторжено приемане от редица европейски учени и славистични дейци, бълг. учен Ив.Д. Шишманов, а след него и М. Арнаудов, категорично отхвърлят възможността тези текстове да са достоверни. След обвинения срещу самия Ст. Веркович, се утвърждава мнението, че той е заблуден от крушовския даскал Ив. Гологанов, събирал и изпратил песните. Въпросът се коментира дълго и обширно през годините. След Освобождението бълг. правителство, в лицето на министъра на народното просвещение, изпраща две научни експедиции с цел да докажат несъстоятелността на твърденията на Ст. Веркович, който до смъртта си не се отказва от достоверността на “Веда Словена”. Докладите на А. Дюмон, асистент на Е. Бюрнуф, и О. Дюзон, френски консул в Пловдив, са положителни. Рапортите на П.Р. Славейков (І-вата експедиция) биват унищожени, но в архива му е запазена тетрадка на М. Тумбев – един от „мистичните” певци. През 70-те г. на ХХ в. с въпроса за достоверността на “Веда...” се заема Т. Ризников. Той съумява да организира със съдействието на Т. Жечев, Кр. Кумджиев и Здр. Петров национална научна конференция, протекла в Института за литература (1981). След разгорещени дискусии въпросът отново остава открит. Следва да се изтъкне, че както в едната, така и в другата посока съществуват многобройни доказателства. Сред защитниците на Ведата, освен споменатите по-горе учени, са още А.Ходзко, В. Милер; сред отрицателите – Л. Леже, К. Иречек,  В. Ягич,  А. Пипин, М. Дринов, М. Арнаудов.

Към проблема за М. следва да се разгледа още едно явление: записите и публикациите на български народни песни. Още в “Цариградски вестник” на Ал. Екзарх се появяват текстове на песенен фолклор; тенденцията се подема и от останалите български периодични издания. В повечето случаи те не представляват оригинали (това личи и по стиховата организация, и по стила, и по лексикалните особености). Подобни случаи откриваме и в някои ръкописни сборници – напр. Априловия, за който Ив. Д. Шишманов твърди в специална статия, че в него има мистифицирани произведения от възрожденски поети (“Априловският сборник от народни песни в архивата на Раковски” – СпБАН, 18, 1919). На практика обаче тези случаи не представляват мистифициране, а документират особености на възрожденските записи на фолклор – събирачите считат за нормално да предадат със собствени думи смисъла на чутото, а не цитират буквално. Така че имаме работа със своеобразни “преразкази”, а не с целенасочени литературни прояви. 

През 80-те г. на ХХ в. Ил. Тодоров причисли към възрожденските мистификации летописа на поп Методи Драгинов за потурчването на българите от Чепинското корито. Като доказателство за възгледа си посочи отсъствието на имена, споменати в текста, в турските данъчни регистри от онова време. На второ място изтъква “новобългарския” характер на езика на документа (на този факт е обръщано внимание още през възраждането). Като вероятен автор указва Ст. Захариев, обнародвал летописа за пръв път в книгата си “Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза” (Виена, 1870). През 80-те г. на ХХ в. обаче беше открит и важен препис на документа, направен от П.Р. Славейков.

Отново Ил. Тодоров оспори Ботевото авторство на “Символ-верую на българската комуна”, заявявайки, че представлява късна мистификация или на Ботевия съратник Д. Попов, или на Г. Бакалов. Срещу неговото мнение излезе Св. Цонев с подробни доказателства. 

Лит. Ив.Д. Шишманов. 1. Gluck und Ende einer beruhmten literarischen Mistification: Веда Словена.- Archiv fur slawische Philologie. Berlin, 25, 1903, 580-611; 2. Френската наука и “Веда Словена” с особен оглед към критиката на Луи Леже (Страници от историята на българската етнография).- В сб. Луи Леже.С., 1925, 33-109; 3. Л. Гайтлер – защитник на Верковичевата “Веда Словена”.- Sb. praci venovanych prof. V. Tillovi. Praha, 1927, 202-211, С т е ф а н о в а, Н. Отново за “Веда Словена”.- АБВ, № 19, 1981, с.4, К у ю м д ж и е в, Кр. Милион въпроси. “Веда Словена” – мистификация или мистифицирана.- АБВ, №№ 38, 39, 40, 1981, с. 4, Г е о р г и е в, Н. Случаят Гологанов.- АБВ, № 45, 1981, с. 4. Т о д о р о в, Ил. Летописният разказ на поп Методи Драгинов.- Старобългарска литература, 1984, № 16, 56-79. М и х а й л о в, К. Да се знае! Летописни бележки от Голямо Белово, събирани от Петко Рачов Славейков.- Пламък, 1888, № 8, 171-5, Т о д о р о в, Ил. 1. За едно “неизвестно” Ботево съчинение.- Векове, 1990, № 45-50; 2. “Символ-верую на българската комуна”.- Летописи, 1991, № 1, 118-137. Ц о н е в, Св. “Символ-верую на българската комуна” от Христо Ботев и неговите имитатори.- Летописи, 1991, № 10, 229-238.

К. Михайлов