Литературни поколения

ЛИТЕРАТУРНИ ПОКОЛЕНИЯ – относително единство на хора, близки по възраст, свързани с общи стопански, обществени, културни, лит. явления и закономерности, в резултат на което имат еднакви или близки възгледи и критерии за изкуството, л-рата, културата, морала и сходна артистична чувствителност. Проблемът за Л. п. се поставя през епохата на Просвещението, когато става разкрепостяването на личността. В Б-я е актуален от 20-те г. на XIX в., свързан е с развитието на стоково-паричните отношения, с първите сериозни опити да се създаде светско у-ще, да се формира л-ра, култура, морал от нов тип. В зависимост от това през 20-30-те г., когато започва крупен поврат в икономическия, духовния, обществения живот на бълг. народ, се появява и утвърждава първото бълг. Л. п. То подчинява интелектуалните си възможности и творческите си дарования на конкретните нужди на момента, утилитаризира ги в зависимост от нац. своеобразие в развитието на бълг. л-ра, изкуство, наука. Формира се интелигенция със светски възгледи и манталитет (П. Берон, Неофит Рилски, Неофит Хилендарски – Бозвели, Ем. Васкидович, Р. Попович, Хр. Павлович и др.), която поставя нач. на светското образование и педагогическата книжнина, интересува се от проблемите на филологията, худ. л-ра, полит. живот. Тя живее със самочувствието на инициатор и реформатор, критикува предшествениците си иронично и настъпателно, има съзнание за мисията, която е призвана да осъществи. Л. п. от 20-30-те г. има лит.-педагогически профил. Почти всички негови представители са учители, превеждат и издават педагогическа л-ра. То не излиза със свой творчески и граждански манифест, както Л. п. в Зап. Европа. Предг. и съдържанието на „Рибен буквар“ (1824) от П. Берон могат да се възприемат като негов програмен документ. Второто Л. п. се изгражда, твори и взема участие в обществените борби през 40-60-те г. на XIX в. Негов кристализиращ център (крупен обществен проблем, на който генерацията откликва и около който се обединява) е църковната борба. Ядрото му се формира в Одеса (Н. Геров, Д. Чинтулов, Ел. Мутева, З. Княжески и др.). Представителите му създават Одески литературен кръг, интересуват се от културния и полит. живот на Русия, вълнуват се от борбите на рус. крепостно селячество, от Браилските бунтове (1841-43). Създава се генерация, която живее с проблемите на духовния и полит. живот. Нейните представители са критично настроение към създаденото от техните предшественици – Н. Геров, Д. Чинтулов, З. Княжески влизат в творчески и граждански конфликт с един от лидерите на първото бълг. Л. П. – В. Априлов. В „Няколко думи за преводът на Математическата география на г. Ивана А. Богоева“ (1842) – своеобразен манифест на второто Л. п., Н. Геров заявява: „Може да рече человек, че в одеските училища зреят такива плодове, от които скоро щем можем да вкусим духовна сладост“. Новаторските концепции, творческата дързост на второто Л. п. не остават декларативни. В Одеса Геров започва да работи върху своя „Речник на блъгарский язик“, който противопоставя на гръцко-бълг. речник на Неофит Рилски. Тук той пише и издава първата поема в бълг. л-ра – „Стоян и Рада“ (1845), става един от родоначалниците на интимната лирика, на бълг. пътепис. Ив. Богоров издава първия бълг. фолклорен сб. „Български народни песни и пословици“ (1842), ред. е на първия бълг. в. „Български орел“, пише „Първичка българска граматика“ (1844). Д. Чинтулов създава първите бълг. рев. стихотворения в бълг. л-ра, чрез които, като деец на второто Л. п., се противопоставя на еволюционизма на Априлов. Ел. Мутева се утвърждава като първата бълг. поетеса. Второто Л. п., за разлика от първото, има вече худ. профил – полага основите на различни худ. жанрови форми, възприема лит. творба с други критерии. П. Р. Славейков с цялостната си творческа и обществена дейност е илюстрация на раждането, развитието, зрелостта и залеза на това поколение. Затова прави творческа и гражданска равносметка на своята генерация чрез елегията „Не пей ми се“. Своеобразен лит. и полит. манифест на третото Л. п. е стих. „Защо не съм?“ („Будилник“, № 3, 1873). В него Хр. Ботев, лидер на това поколение, поставя на преоценка лит. дело на представителите на втората генерация. – П. Р. Славейков, Гр. Пърличев, Кр. Пишурка, Д. Войников. Ботев и неговото поколение отхвърлят идейните и худ. принципи на предшествениците си, дребнотемието, посредствеността, безпринципността, примиренчеството, принизените критерии към лит. творчество. И предлагат нова система за създаване и възприемане на худ. л-ра. В нейната основа поставят проблема за рев. преустройство на съществуващите обществени и социални отношения – кристализиращ център на тяхната генерация. За модел на писател, журналист, публицист, политик третото Л. п. провъзгласява Л. Каравелов (стих. на Ботев „Делба“). Впоследствие, след оттеглянето на Каравелов от ръководните органи на нац.-осв. движение, Ботев и неговите връстници се дистанцират от него. Л. п. от 70-те г. не завършва писателския си път с Руско-тур. осв. война 1877-78. Негови представители (Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Св. Миларов, З. Стоянов) вземат активно участие в лит., културния и полит. живот след Освобождението. Заедно с тях продължават писателската си дейност и ветераните от второто Л. п. – П. Р. Славейков, Й. Груев, Хр. Г. Данов, Ил. Блъсков и др. Полит. и духовният живот в Юж. Тракия и Македония след подписването на Сан-Стефанския мирен договор не се променя – българите от тези области остават под тур. робство. Докато младата лит. генерация в освободена Б-я, осмисляйки традицията, обединена около нов кристализиращ център, заживява с нови специфични идеи, книжовниците от предшестващите Л. п. (Пърличев, К. Шапкарев, Ив. Гологанов, Г. Голчев, Ат. Шопов и др.) продължават да творят по старому – да осъществяват заветите на Възраждането като учители, писатели, общественици. Появата, продължителността на едно Л. п. зависи от различни фактори – духовни, полит., социални, нац. Л. п. в много европ. страни са групирани в творчески направления и школи. Такава диференциация между лит. генерации през Възраждането е трудно да се направи. Решаващи се оказват специфичните полит. и икономически фактори, творческа нагласа и съдба на отделните поколения, ролята им в лит. процес. 

Лит. M e n t r é, F. Les générations sociales. Paris, 1920. K u m m e r, F. Deutsche Literaturgeschichte des XIX und XX Jahrhunderts nach Generationen dargeschtellt. Dresden, 1922. H ä b e r l i n, P. Eltern und Kinder. Psychologische Bemerkungen zum Konflikt der Generationen. Basel, 1922. P e t e r s e n, I. Die Wesensbestimmung der deutschen Romantik. Leipzig, 1926. M a n n h e i m, K. Das Problem der Generation, “Kölner Vierteljahrshefte für Soziologie”, 1928. Z n a n i é c k i, F. Sociologia Wychowania. Warszawa, 1928. W e c h s s l e r, E. Die Generation als Jugendjahre und ihr Kampf um die Denkform. Leipzig, 1930. I e s c h k e, H. Die Generation vom 1898 in Spanien. Halle, 1934. W y k a, K. Pokolenia literackie. Kraków, 1977. Л е к о в, Д. 1. Литературни поколения. – В кн. му: Литература – общество – култура...; 2. За литературната периодизация на Българското възраждане. – В кн. му: Българска възрожденска литература... Т. 1 и 2; 3. Букурещ – център на нова генерация в българската литература – В: Българската църква и училището в Букурещ. Сб. по случай 125 г. от създаването на църквата и училището. С., 1994.

Д. Леков