ЛЕОНТИЕВ

ЛЕОНТИЕВ, Константин Николаевич (13.01.1831, Кудиново, Калужска губерния, Русия – 12.11.1891, Сергиев Посад, Калужска губерния, Русия) – руски дипломат, писател, литературен критик и философ. Учи медицина в Медицинския факултет на Московския университет и взема участие в Кримската война (1853-1856) като батальонен лекар. Леонтиев упражнява лекарската професия за кратко, но медицинското образование се отразява върху неговата философска мисъл, която е натуралистична по характер и е силно повлияна от биологията и природните науки. Той е консул в Османската империя (1863-1874) – на Крит, в Одрин, Тулча, Янина и Солун. Пребивава продължително време в Цариград и на Атон. Завършва живота си като монах под името Климент в манастира Оптина пустиня.

К. Леонтиев е консервативен мислител, който е повлиян от славянофилската идеология, но опознаването на южните славяни, най-вече на българите, го принуждава да се откаже от нея и да създаде свое собствено учение, което намира израз в концепцията му за византизма. Тя е формулирана в неговото най-значимо произведение „Византизмът и славянството“, в което е разработена и теорията му за триединния процес и вторичното опростяване. Сред по-важните му творби, посветени на живота, бита, културата и характера на балканските народи, са разказите от сборника „Из живота на християните в Турция“, автобиографичният роман „Египетски гълъб“, художественият очерк „Моите спомени за Тракия“, романът „Одисей Полихрониадес“, статията „Русите, гърците и южните славяни. Опит за национална психология“. В тях той изгражда образите не само на литературните си герои, но и колективния образ на цели етноси (най-вече на българския и гръцкия) и социални прослойки. Особен интерес представлява негова сравнителна характеристика на балканските народи, както и изследването на техните нрави, обичаи и манталитет.

Леонтиев поддържа контакти с видни български възрожденци като Найден Геров, Гаврил Кръстевич и Марко Балабанов. Отношенията му с тях са свързани най-вече с църковния спор, в който той заема страната на Цариградската патриаршия, защото държи на запазването на църковното единство и е против национализма в църковните дела. На това се дължи и негативното му отношение към д-р Стоян Чомаков, Петко Славейков и др. изявени участници в църковните борби. През 1865 г., по време на консулската си служба в Одрин, Леонтиев пише своята първа политическа програма „Записка за необходимостта от литературно влияние в Тракия“. В нея той отбелязва, че руското влияние сред българите трябва да се разшири и да не бъде само политическо и религиозно, но и литературно, научно, чрез изкуствата и др. За целта той предлага Русия да основе руски гимназии в един-два града в Османската империя, като най-подходящи за това са Пловдив и Одрин. Пловдивският руски консул Найден Геров дори бил съставил подробна учебна програма за планираното училище.

Леонтиев е естет, романтик и декадент в литературно отношение. Неговият стил е твърде своеобразен и се отличава от стила на всички руски писатели от XIX в. В него има черти от импресионизма и експресионизма, което го свързва с XX в. и показва, че той е изпреварил времето си. Името му се свързва с имената на немските философи Фридрих Ницше и Освалд Шпенглер, които изказват мисли и развиват теории, подобни на неговите, но десетилетия по-късно.

Съч. Византизмът и славянството. С., 1993; Полное собрание сочинений и писем в 12 томах. СПб., 2000 –

Лит. Бердяев, Н. Пътят на Русия. Константин Леонтиев и руската идея. С., 2001; Златкова, Ю. Константин Леонтиев и Балканите. С., 2020; Косик, В. Константин Леонтьев: размышления на славянскую тему, М., 1997; К. Н. Леонтьев: pro et contra. Личность и творчество Константина Леонтьева в оценке русских мылслителей и исследователей, т. 1-2, СПб., 1995.