КОПИТАР

КОПИТАР, Бартоломей (Йерней) (Kopitar, Bartholomaus) (Jernej) ( 21.VIII. 1780, Репне, Словения – 11. VIII. 1844, Виена, Австрия)  словенски езиковед, славист, деец от Словенското възраждане. Завършва Люблянския лицей (1800), домашен учител, секретар и библиотекар у барон Жига Цойс, чийто дом по това време е културен център на Любляна. Изучава естествени науки, старогрц., лат., итал., фр. и англ. език. Проучва грц. и римската култура, славянската история, интересува се от кирилски и глаголически текстове. През този период под влияние на А. Шльоцер, Й. Хердер и Ж. Цойс става привърженик на идеята за славянското възраждане в Австрия. В 1808 заминава във Виена, където следва право две години, след това се посвещава на филологията. С широката си публицистична дейност запознава европейската общественост със славянските езици, фолклор и история. От 1810 е цензор на славянските и новогрц. книги, по-късно е скриптор на Виенската придворна библиотека;четвърти (1821), втори (1827), първи (1844) кустос и придворен съветник на библиотеката.

К. е сред първите представители на модерната славистика, съвременник е на А. Востоков и П. Шафарик, научен ръководител на Фр. Миклошич.
От 1813 активно сътрудничи с Й. Добровски и В. Караджич в проучванията им върху славянското езикознание.Автор на първата словенска научна граматика (18081809). Привърженик и ревностен последовател на карантано-панонската теория за произхода на старобълг. език, която представя цялостно в рецензията си за труда на Й. Добровски „Institutiones linguae slavicae” (1822). К. отхвърля тезата му за старосрб. характер на Кирило-Методиевия език, а като главни аргументи посочва подчертаната близост между словенския и старобълг.език и наличието на германизми, проникнали в езика на славянските просветители единствено в Панония. В рецензията си за книгата на Й. Добровски „Cyrill und Method, der Slawen Apostel” (1824) отново представя тези аргументи срещу новата теза на Й. Добровски за срб.-бълг.-македонския произход на Кирило-Методиевия език. Независимо от острите критики срещу Панонската хипотеза на К., той не се отказва от нея до края на живота си. По-късно в променен вид я отстоява неговият ученик Фр. Миклошич.

Висока научна и културна ценност има Копитаровата сбирка на славянски кодекси, откупена със специална държавна дотация от Австрия за Лицейската (дн. Народна и университетска библиотека - НУК) в Любляна (1845). Това е една от най-старите научни сбирки на кирилски ръкописи, съхранявани като corpus separatum в Отдела за ръкописни, редки и старопечатни книги (NUK, Cod. Kop. 134). Като осъзнава важността на славянското ръкописно наследство за историко-лингвистичните изследвания, К. създава сбирка от ценни южнославянски паметници, които проучват самият той и много негови последователи (Фр. Миклошич, В. Ламански, Г. Илински,
И. Срезневски, А. Яцимирски, С. Северянов, Г. Воскресенски, В. Ягич, В. Мошин и др.). Голям брой от ръкописите са му предоставени от В. Караджич, който ги открива в североизточна Сърбия, в манастирите на Фрушка гора и Войводина.

Сбирката съдържа 34 южнославянски кирилски ръкописи, най-ценният от които е старобълг. Супрасълски сборник (118 листа, пергамент, XI в.), който К. преписва и проучва, а в 1851 Фр. Миклошич го издава. Миклошич използва Копитаровата сбирка и за своите речници. Важно място в трудовете на К. заемат и други проблеми на старобългаристиката: кирилометодиевистика, старинността на двете старобълг. азбуки, проучване на старобълг. паметници (Асеманиево евангелие, Болонски псалтир) в Италия (18371843). Издава ценния глаголически Клоцов сборник от XI в. (оригинален текст, превод на лат.и език, грц. източник и паралели с други славянски ръкописи), като заедно с него публикува Фрайзингенските (Брижинските) листи  най-стария известен паметник на старословенски език и най-древния славянски паметник, писан на латиница. В изследванията си разгръща концепцията за покръстването на южните славяни, славянското богослужение и родината на Кирило-Методиевия език в светлината на своята панонска теория.

Интересът му към книжовната традиция през периода на Бълг. възраждане е продиктуван от проучванията му по бълг. език и създаването на речници с бълг. материал. Новобълг. кодекси в сбирката (5) стават извор за проучванията на К. върху старословенския в сравнение с бълг. език в Клоцовия сборник (Cod. Kop. 27). Интересите му се изразяват в конкретното изследване и в подбора на ръкописите в тази колекция на съчинения от различни жанрове: предимно дамаскинарска книжнина или сборници със смесено съдържание (Cod. Kop. 21. Дамаскин), наративни нравоучителни творби (Cod. Kop. 28. „Ревността на този, дето изкопа новия кладенец” и Cod. Kop. 30. Петър Казакович. “Повествование за един човек, оказал се в пустинята фадейска”), естественонаучни (Cod. Kop. 29. Физиолог) и лексикографски (Cod. Kop. 31. Речник и други текстове на бълг. език). Речникът става основен извор за известния „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия, с особен оглед към български език“ („Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свују језика и наречија, с особитим огледима бугарског језика”), подготвен от В. Караджич за добавяне на липсващата бълг. лексика в създадените по инициатива на императрица Екатерина II Санктпетербургски сравнителни речници (1822). В кореспонденцията си от 1824 К. посочва, че вече 10 години отвсякъде събира материали за бълг. език (Ягич, Ист., 1, с. 606). От своята сбирка проучва бълг. ръкописи от началото на XIX в., като в два от тях (Cod. Kop. 28 и Cod. Kop. 30) превежда и анотира заглавията им на лат. език (напр. в Cod. Kop. 30: Narratio de quodam homine in deserto Thadeo invento. Legenda N. V. B. / История за човек, открит в пустинята от Тадей). К. е един от първите слависти, който отбелязва, че в бълг. език определителният член е постпозитивен (1815). К. анализира проблеми от областта на рум., грц. алб., нем., новогрц. и класическата филология. Словенският учен има значителен принос в изучаването на европейското, славянското, балканското и бълг. духовно наследство.

Съч.: Grammatik der slavischen Sprache in Krain, Kärnten und Steyermark
Laibach, 1808. Zur Kirchengeschichte Pannonieus und Bulgariens.  Inteligentblatt, 1813, 18, p. 137139. Glagolita Clozianus, i.e. Codicis Glagolitici inter suos incile antiquissimi. Vindobonae, 1836. Kopitarjev prepis celotnega Supraseljskega kodeksa, 1838-1840. Письма Добровского и Копитара в повременном порядке. Труд 1. В. Я г и ч а. Санкт- Петербург, 1885. Jerneja Kopitarja spisi. II. del. Srednja doba. Prir. dr. R. N a h t i g a l.
1. 18181924. Ljubljana, 1944. 2. 18251834. Ljubljana, 1945. K o p i t a r, J., M. Č o p. Izbrano delo. Ljubljana, 1977.

Лит.: Kopitarjeva spomenica. Ljubljana, 1880. Я г и ч, В. Письма Добровского и Копитаря в повременном порядке. СПб., 1885 (СОРЯС, 39). Я г и ч, В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 15923. П е т р о в с к и й, Н. М. 1. Библиографический список трудов В. Копитаря. – Русский филологическия вестник, 65,1911,с.180107,382399;66, 1911, с. 145176.
2. О занятиях В. Копитаря болгарским языком.  СпБАН, 8, 1914, с. 1974. M o š i n, Vl. Kopitarjeva zbirka slovanskih rokopisov in Zojsov cirilski fragment iz Narodne in univerzitetne knjižnice v Ljubljani. Ljubljana, 1971. P o g a č n i k, J. Jernej Kopitar. Ljubljana, 1977. Ҕ о ч и ħ, Б.
О животу и раду Jернеjа Копитара. – В: Књижевност и jезик, 27, 1980, 2, с. 152156.
О ж е х о в с к а, Х. Четири български ръкописа от началото на XIX в., намиращи се в Люблянската народна и университетска библиотека (НУК).  Palaeobulgarica/ Старобългаристика, V, 1981, 4, 99120. Б ъ р н и п, Д. Ролята на Ириней Копитар за преоткриването на българския език.  Български език, 3, 1988, с. 198200. М е н к а д ж и е в а, В. Копитар, Бартоломей.  В: Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. 2 ( ИО). София, 1995, с. 442445. P e t i - S t a n t i ć, A. Zunajjezikovna zgodovina jezika: Kopitar in Gaj. Sveučilište u Zagrebu. Zagreb, 2006; K e r n c, E. Kopitar, Jernej (1780–1844).  In: Slovenska biografija. Slovenska akademija znanosti in umetnosti, ZRC SAZU, 2013. 

Е. Томова