КАРАДЖИЧ

КАРАДЖИЧ, Вук Стефанович (Vuk Stefanović Karadžić) (7. 11. 1787, Тършич, Сърбия –7.2.1864, Виена, Австрия)  срб. фолклорист, лингвист, етнограф, славист, доктор по философия. Реформатор и кодификатор на съвременния срб. език и правопис. Образованието си получава в Лозница, Петрине и в т. нар. Велика школа в Белград. Емигрира и работи във Виена (от 1813). Създател на собствена азбука (срб. кирилица и аналогичната й срб. латиница). Въвежда народния език в литературата, като следва фонетичния принцип. По идея на Копитар издава първата граматика на срб. народен език (1814), първия срб. буквар) (1827), речник на срб. език (1818) с народна лексика, преведена на нем. и лат., немско-срб. речник (1872). Събира, изучава и публикува срб. фолклор (лирика, епос, пословици). Един от най-значителните приноси на К. за утвърждаването на народния срб. език като книжовен е преводът му на Новия завет (1824). Като привърженик на илиризма  културно движение за обединяване на южнославянските езици, заедно с Д. Даничич подписва т. нар. Виенски договор, според който срб. и хърв. език се обединяват в сърбохърватски. Посещава Полша, Русия, Хърватия, Черна Гора и Далмация, където създава контакти с учени-слависти. Член на научни дружества в Русия, Полша и Германия. Награден със златен медал за книжовните си трудове (1841, Русия).

Значителен е приносът на К. в проучването на срб., бълг., хърв., укр., алб., пол. и черногорската лингвистика, фолклористика, етнология и филология. Пръв издава печатни книги на народен срб. език, в чиято основа полага източнохерцеговския щокавски диалект. Р. Жинзифов определя К. като „патриарх на сръбската писменост”, чиито речници и книги за срб. фолклор са изключително полезни за „славянския свят и славянската наука” (Русский архив, 3, 1864). К. доказва, че бълг. език се развива по свои граматични закони и речников облик. Подчертава близостта и взаимовлиянието между бълг. и срб. език. В „Додатък” (1822) към създадените по инициатива на Екатерина II „Санктпетербургски сравнителни речници на всички езици и наречия“, в които не е включен бълг. език, К. отделя специално внимание на бълг. Език като към речника добавя откъси от Евангелието на бълг. език, успоредени със срб. текст, както и бълг. народни песни. За работата върху „Додатък” К. е подбуден от Копитар и Добровски. За материал К. използва бълг. диалект от разложкия край, като се обръща към „истински българин, родом от Разлог”, както признава: „За това за евангелието съм длъжен да благодаря на същия онзи българин, както и за думите, а за песните на друг българин, също от Разлог”/”За ово на еванђелија дужан сам благодарити ономе истом Бугарину, коме и за ријечи, а за пјесме другоме Бугарину, такођер из Разлога“) (Додатък, с. 4). На с. 48 съобщава, че „тези български песни са писани във Виена”/„су ове Бугарске пјесме писане у Бечу”). Макар ръкописът с бълг. „Додатък” да е писан не от подателя на песните, а от друг българин, най-вероятно е това също да е станало във Виена. Неслучайно ръкописът е в сбирката на Й. Копитар, а на някои от бълг. ръкописи е отбелязано, че са писани във Виена. Според И. Конев българите, предоставили сравнителни филологически образци от бълг. речников фонд на Вук Караджич, са Марко Георгиевич, Михаил Герман и Пантелей Хаджистоилов (Конев. Вук Караджич за българите, 137). Първообразът на „Додатък” се пази в Копитаровата сбирка в Народната библиотека в Любляна (Cod. Kop. 31 от нач. XIX в.). След съпоставката на „Додатък” и „Речник и други текстове на бълг. език” от Копитаровата сбирка (Cod. Kop. 31) Л. Илиева заключава, че „Речникът” (с автор Марко Георгиевич) е източникът на материалите, включени от К. в неговия „Додатък” (Илиева. Първообразът, с.225). Славистите отбелязват „интереса на К. към българската езиково-културна проблематика в общобалкански контекст през 18101815” (Ожеховска, Четири български ръкописа,
с. 100).

Заслужено висока оценка от бълг. наука получава К. за своя продължителен интерес към българите, бълг. език, литература, фолклор, етнография, диалектология (разложки, шопски диалекти), както и за неговите плодотворни усилия за установяване на научни контакти с бълг. книжовници – Н. Геров, С. Филаретов, Ив. Денкоглу и други– и за популяризирането на познанията за българите в Европа. Проучени са кореспонденцията му с Д. Тирол, С. Милутинович, Й. Копитар, П. Шафарик и др., неговите бележки за българите в сбирките му за народни умотворения, връзките му с България през този период. Известни са две идентични писма на К. до Н. Геров и С. Филаретов с молба за предоставяне на етнографски сведения от всички бълг. области. През 1860 Филаретов изпраща на К. исканите данни (вж Конев, Ил. Българо-сръбски, с. 46-54). Кореспонденцията на К. доказва, че той е познавал лично Н. Геров, С. Филаретов, Ив. Н. Денкоглу, бълг. търговец Г. Михайлов. Бълг. книжовници също са се интересували от делото на К., чиито книги са се намирали в библиотеките на В. Априлов, Неофит Рилски, Н. Геров и др. Граматическите трудове на учения са един от изворите на „Българска граматика” на Неофит Рилски Непосредствено отношение К. проявява към новобълг. език и правопис и към бълг. фолклор от втората половина на XIX в.
За личните контакти на К. с бълг. книжовници има редица доказателства. К. постоянно се старае да попълни своите знания по бълг. език и събира лексика от всички райони в българските земи. Негов помощник е Гечо Бороолу от Ловеч. (вж Динеков. Дело Вука Караџића, с. 325). В писмо на Цани Гинчев (1859) до К. се посочват познанството на учения с Н.М. Тошков, интересът му към книжовната дейност на Ив. Богоров и Г. С. Раковски, към граматиките на Ив. Богоров ("Първичка българска граматика", 1844 и "Първичка българска словница", 1848). Известни са също три писма на Сп. Палаузов от 1852 и 1855 до К., потвърждаващи връзките на сръбския учен с И. Денкоглу и Натанаил Охридски, размяната на книги с бълг. историк.

Трудовете на К. са познати на голям брой бълг. книжовници и оказват влияние на видни представители на бълг. интелигенция. По време на пребиваването си в Русия и по-късно в Сърбия Л. Каравелов се запознава с цялостното дело на К. и високо цени научните му приноси за развитието на срб. книжовен език. К. оказва силно влияние върху неговото формиране като фолклорист, етнограф и познавач на езика. В издадения от В. А. Лавров в Русия сборник на Л. Каравелов „Болгарские песни" (1905) се вижда ползата от Караджичевите сбирки при класификацията и коментарите към песните. В статия, издадена в Русия- коя, къде, Каравелов подчертава, че К. е „един от най-главните деятели и участници в достопаметното възраждане на сръбския народ и изобщо на южното славянство", В своя „Биографический очерк“, включен в „Страницы из книги страданий болгарского племени“ (1868) Каравелов анализира реформаторската дейност на К., характеризира литературните и филологическите му тези, като, заедно с написаното от Р. Жинзифов, поставя начало на изследването на дейността на срб. учен в България.. По същество, както посочва в статията поставя началото на изследването на сръбския учен в България. (Каравелов. Страницы из книги, 1868). –

П. Динеков прави задълбочен анализ навъпроса за отношението на К. към бълг. филологическа наука в областта на фолклора и езика. За типологически най-близка до К. личност от Бълг. възраждане той посочва П. Р. Славейков, който използва публикациите на К. в своята работа; в неговия архив е открита част от проектирана студия за К.; под влияние на сръбския учен П. Р. Славейков въвежда фонетичния правопис в първите броеве на вестник „Гайда” (18631867). (виж също: Конев, Ил. Българо-сръбски, с. 76). И. Шишманов дълги години изучава трудовете на К., в архива му в БАН се съхраняват систематизирани материали за подготвяната, но непубликувана от него обширна монография за срб. фолклорист. Отношението си към К. И. Шишманов излага в обширна студия (1889), в която го нарича „тоя гениален сърбин, който напълно заслужава името на южнославянски Грим” (Шишманов, И. Значението…, с. 1).

С делото на К., ”прогресивния и демократичен мислител”, е пряко свързана борбата за фонетичен правопис в България през втората половина на XIX в. Възгледите и научните постижения на К. , както обобщава и П. Динеков, изиграват важна роля за развоя на бълг. филологическа наука в епохата на Българското Възраждане (Динеков. Дело Вука Караџића, с. 336).

Съч: Мала простонародна словеносербска пјеснарица. У Бечу, 1814. Писменица сербскога іезика. У Виенни, 1814. Српски рјечник. У Бечу, 1818. Народне српске приповијетке. У Бечу, 1821. Додатак к Санктпетербургским сравнитељним рјечницима свују језика и наречија, с особитим огледима бугарског језика. 1822. Први српски буквар. У Бечу, 1827. Српске народне пјесме. Том 1. У Бечу, 1841. Том 2. У Бечу, 1845. Нови Завјет Господа нашега Исуса Христа, превео Вук Стефановић Караџић. У Бечу, 1847. Deutsch-Serbisches Wörterbuch. Wien, 1872. Български народни песни, останали от Вук Караджич. Ниш, 1964.

Лит.: С р е з н е в с к и й, И. Вук Стефанович Караджич, очерк биографический и библиографический.  В: Московский сборник, 1816. Ж и н з и ф о в, Р. Вук Стефанович Караджич.  Русский архив. Историко-литературный сборник. Москва, 3, 1864, с. 329334. К а р а в е л о в, Л. 1. Вук Стефанович Караджич (Биографический очерк).  В: К а р а в е л о в, Л. Страницы из книги страданий болгарского племени. Москва, 1868, с. 157164. 2. Болгарские песни, собранные Л. К а р а в е л о в ы м, изданные под наблюдением В. А. Лаврова. М., 1905. 3. Публицистика, т. I, С., 1957.
Ш и ш м а н о в, Ив. Значението и задачите на нашата етнография.  СбНУ, I, 1889,
с. 164. М а р и н о в, А. Вук Караджич в новобългарската книжнина.  Религиозни разкази, 2, 1897, 910, с. 627656; 1112, с. 716767. С т о я н о в и ћ, Љ. Вукова преписка. Књига друга. Београд, 1908. К а р а к о с т о в, Ст. Караджич и българската народна песен. С., 1943. Вуков зборник. Београд, 1964. 2. Съчинения, IX, 1968. С т о й к о в, Ст. Караджич и българският език.  Бълг. език, 1964, 45, с. 293314. И г њ а т о в и ћ, Б. Прилог проучавању Вукових веза са Бугарима.  В: Ковечежић, VI. Прилози и граҕа о Доситеjу и Вуку. 1964, с. 6489. Л е к о в, Ив. Вук Караджич като езиковед-българист.  Във: Вуков зборник, II, 1965, с. 119124. К о н е в, Ил. 1. Българо-сръбски и сърбо-хърватски книжовни взаимоотношения. С., 1966, с. 4654. 2. Ние сред другите и те сред нас. С., 1972, с. 257279. 3. Вук Караджич за българите и европейската българистика. С., 2007. С т о ј а н ч е в и ћ, Вл. 1. Вукова знања о Бугарској и Бугарима.  Във: Вуков зборник, 1966, с. 371408. 2. Вуково интересовање за „Шоплук“ и „Шопове“.  В: Срби и Бугари. 18041878. Чланци и расправе. Нови Сад, 1995, с. 155159. Г е о р г и е в, Е. 1. Вук Караджич и развитието на българската фолклористика.  В: Изследвания в чест на Михаил Арнаудов. С., 1970, с. 367375.
2. Вук Караджич и неговата историческа среща с българите от Разлог.  В:
Г е о р г и е в, Е. Люлка на старата и новата българска писменост. С., 1980, с. 259–269. Д и н е к о в, П. Дело Вука Караџића и бугарска филолошка култура у другоj половини XIX века. В: Научни састанак слависта у Вукове дане, 3, 1972, с. 325340. О ж е х о в
с к а, Х. Четири български ръкописа от началото на XIX в., намиращи се в Люблянската Народна и университетска библиотека (НУК).  Palaeobulgarica, 1981. 4, с. 99120.

Д о б р а ш и н о в и ћ, Г. Прилог проучавању односа В. Караџића и Бугара.  В: Балканите. Ние сред другите и те сред нас. Юбилеен сборник в чест на 70-годишнината на проф. Илия Конев, доктор на филологическите науки, С. 1988, с. 131145. Л а ш к о в а, Л. Чествуване на 200-годишнината от рождението на Вук Караджич в Югославия.  Съпоставително езикознание, 13, 1988, 45, с. 224226. С м о л я н и н о в а, М. Райко Жинзифов в Русия. – Македонски преглед, списание за наука, литература и културен живот. С., 1999, 1, с. 1536. И л и е в а, Л. Българският първообраз на „Додатък към Санктпетербургските сравнителни речници“ (Cod. Kop. 31 в Копитаровата сбирка). 
Език и литература, 2018, 34, с. 225234.

Е. Томова