Каравелов, Любен Стойчев

КАРАВЕЛОВ, Любен Стойчев (XI.1834, Копривщица – 21.I.1879, Русе) – писател, рев. деец, журналист, публицист, фолклорист, лит. критик, брат на П. Каравелов. Роден в семейство на бегликчия. Учи в Копривщица – първоначално в килийно у-ще, после – във взаимоучително у-ще при Хр. Пулеков. От 1846 е ученик на Н. Геров. От 1850 продължава образованието си в Пловдив – по желание на баща си учи в грц. гимназион (1850-52). Презрителното отношение на преподавателите към бълг. език и култура, разрастващата се борба между бълг. патриоти и фанариотите в града въздействат върху нац. му съзнание – К. напуска грц. у-ще и става ученик в Епархийското у-ще „Св. св. Кирил и Методий“ (1852-53). В Пловдив се запознава с някои рус. изд. – „Рицари Лебедя или двор Карла Великого“, „Жизнь Наполеона Бонапарта“, „Разговоры русско-греческо-францусские“. Чрез тях получава първата информация за рус. език и л-ра. През 1853-54 учи абаджийство в Одрин. Неудовлетворен от занаята, обикаля Б-я и Сърбия заедно с баща си, за да му помага при събирането на беглика. К. проявява по-голям интерес към песните, поминъка, климата на селищата, които посещава, отколкото към търговията. Стойчо Каравела изпраща сина си в Цариград като „стажант“ в търговската кантора на Петър Софиянлията. Тур. столица поражда у К. не влечение към финансовите операции, а към гражданските въпроси, които вълнуват бълг. общество. К. посещава Бургас, Шипка, Габрово – записва нар. песни, среща се с даровити певци, събира богат фолклорен и етнографски материал. Кримската война 1853-56 разорява много търговци, както бащата и вуйчото на К. – Т. Доганов. Те не могат да му помогнат да продължи образованието си. През юни 1857 с подкрепата на Н. Геров К. се отправя за Одеса, където очаква известие за приемане в кадетския корпус. Получава отказ, понеже е надхвърлил определената възраст. Като стипендиант на търговеца В. А. Кокарьов, прави опит да стане студент в Историко-филол. ф-т на Московския ун-т, но не е приет, защото няма завършено гимназиално образование. Налага се да положи приемен изпит, на който пропада. През 1859 е доброволен слушател в Историко-филол. ф-т. Един от създателите на бълг. дружина „Братски труд“. Сътрудничи на печатния ѝ орган сп. „Братски труд“, в който обнародва първите си стих. (“Пастир“, „Желание“, „Загорец“), преводната ст. „Славяне в Немско“, поддържа творчески диалог с членовете на дружината (Р. Жинзифов, Г. Теохаров, В. Попович и др.), сближава се с К. Миладинов (вж. Миладинови, Д. и К.), който му предоставя за преглед събраните от него и брат му Д. Миладинов бълг. нар. песни. Казионният дух в ун-та не задоволява К. и той не се явява на нито един изпит. Поддържа връзки с много от студентите, дошли от различни краища на Русия, влиза в един от забранените им кръжоци. На 31 март 1859 е поставен под полицейски надзор, извършен е обиск в квартирата му. К. следи борбата за отмяна на крепостното право, изпитва силното въздействие на рус. рев. демократи, чете внасяния нелегално в Русия в. „Колокол“. Запознава се с много рус. учени и общественици – М. П. Погодин, Е. П. Ковалевски, Вл. И. Ламански, О. М. Бодянски, Ив. С. Аксаков и др. Връзките му с Ив. Г. Прижов са богато документирани. Той е негов незаменим консултант, сътрудник. Благодарение на сътрудничеството му К. издава сб. „Памятники народного быта болгар“, изработва проект за създаване на общество, което под формата на културно-просветни инициативи да подготвя народа за бунт (“Чем можно помочь болгарам“). Прижов свързва К. с демократично настроени учени – А. А. Котляревски, И. А. Худяков, разкрива му реакционната същност на славянофилството, насочва го към преводи от творчеството на Т. Шевченко. В Москва К. чете извънредно много – рус., западноевроп. худ., научна, полит. л-ра. Запознава се със съч. на просветители – Дж. Дрепер (“История на умственото развитие на Европа“), Х. Бокъл (“История на цивилизацията на Англия“), с популярни изд. в рус. превод – „Сила и материя“ от К. Фохт, „История на индуктивните науки“ от У. Уевел и др. Паралелно с влиянието на рус. рев. демократи, той изпитва въздействието и на просветители, позитивисти, вулгарни материалисти. К. възприема чуждото, като се съобразява със спецификата на бълг. нац. характер, с актуалните полит. и духовни потребности на бълг. народ. В Русия се формира като публицист, белетрист, фолклорист, лит. критик. В рус. периодика се появяват разказите и повестите му „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“, „Българи от старо време“, „Турски паша“ и др., които през 1868 излизат в сб. „Страници из книги страданий болгарского племени“. В ст., които обнародва във в. „Наше время“, „Московские ведомости“, „Голос“, „Иллюстрованная газета“ и др. К. осведомява рус. общество за полит., икономическия и духовния живот в Б-я, за черковната борба, за бълг. журналистика. По повод на „Новобългарска сбирка“ от Жинзифов във в. „Българска пчела“ (№ 3-6, 1864) се обявява срещу полит. платформа на славянофилите. В Москва К. възнамерява да издаде няколко тома бълг. нар. умотворения, да напише изследвания за бита и фолклора на българите, да състави общослав. речник, да преведе част от поезията на Шевченко. Но не успява да осъществи творческите си планове. Полит. събития в Русия, вписването му във „ведомостта“ на московската полиция през 1859, новините, които идват от Балканския п-ов принуждават К. да бъде по-близко до Б-я. Като кореспондент на в. „Голос“ и на др. рус. вестници той се отправя за Сърбия. Ок. 10 ян. 1867 е в Далмация с намерение да се срещне с Дж. Гарибалди. Посещава Будапеща и през февр. е в Белград. Среща се с много от бълг. емигранти и ученици, свързва се с дем. настроени срб. учени и общественици – Ст. Бошкович, О. Василевич, М. Куюнджич, Гл. Гершич и др. Посрещнат е с уважение и от представителите на Обединена срб. омладина. В Белград К. иска да издава вестник със загл. „Братски труд“, но срб. пр-во не му разрешава, понеже има сведения, че е автор на критичните публикации във в. „Голос“ и „Москва“, изпращани от Сърбия. През май 1867 К. организира Бълг. к-т в Белград, който има за задача да обедини бълг. емиграция в Сърбия, за да я включи в предстоящата осв. борба на територията на Б-я. К-тът организира Зайчарската чета, чието преминаване в Б-я е осуетено от срб. пр-во. На 11 февр. 1868 напуска Белград. Установява се в Нови Сад. Прави безуспешен опит да стане книжар на „Матица српска“. Сключва брак с Наталия Петрович. През 1868 неоснователно е заподозрян в убийството на княз Михаил Обренович и е арестуван (юни). Освободен поради недоказаност на обвинението (4 ян. 1869). В мемоарите си „Из мъртвия дом“ описва затворническите си изживявания. К. иска да се завърне в Белград, но е нежелан от срб. власт и остава в Нови Сад. Забранено му е да изпраща кореспонденции в рус. периодика, да сътрудничи на либералния в. „Застава“. Живее в оскъдица. Продължава да печата повестта „Крива ли е съдбата?“, обнародва белетристичните творби „Горчива съдба“, „Сока“, актуални полит. ст. В Нови Сад не може да работи пълноценно като общественик и писател. В нач. на май 1869 е в Букурещ – поканен е от Добродетелната дружина да редактира в. „Отечество“. Написва програмата на вестника, но в негово отсъствие тя е обнародвана в променен вариант. К. скъсва със „старите“ и се ориентира към рев. настроените бълг. емигранти. През септ. 1869 се установява в Румъния и посещава Одеса във връзка с проекта си да издава свое пер. изд. К. подпомага всяка инициатива на рев. настроените бълг. емигранти. Подкрепя идеята за създаване на Българско книжовно дружество още докато е в Одеса, присъства на учредителното му събрание. Чрез К. бълг. революционери се свързват с А. И. Херцен и М. А. Бакунин – полит. емигранти в Зап. Европа. Рус. дипломати в Букурещ споделят всяка негова стъпка. Един от тях, барон А. Ф. Офенберг, съобщава за него в Азиатския департамент в Санкт Петербург, че е „таен агент на интернационалното общество“. През окт. 1869, заедно с В. Левски и др. революционери, създава Бълг. рев. централен к-т (БРЦК) в Букурещ. Пише програма на БРЦК, рев. брошура „Български глас“ (1870). От 7 ноем. 1869 започва да издава в Букурещ в. „Свобода“ – полит. орган на БРЦК. На общото събрание на частните рев. к-ти на 29 апр. 1872 е избран за председател на БРЦК. От юли 1872 до края на 1874 негов пръв помощник при списването на „Свобода“ (“Независимост“) е Хр. Ботев. След гибелта на Левски и разгрома на Вътрешната рев. организация се прехвърля в Белград. Завръща се в Букурещ в нач. на февр. 1873 със съгласието на новия м-р председател на Румъния М. Когълничану. Подтиснат от разгрома на организацията, К. продължава рев. си дейност. На 25 февр. 1873 се появява отново органът на БРЦК, преименуван на „Независимост“. К. прави опит да поднови дейността на БРЦК. През май 1873 е свикано събрание на организацията, на което отново е избран за председател. Но рев. дейност в Б-я няма оня размах, както по времето на Левски. На 19 авг. 1874 е свикано ново събрание на организацията. Образуван е Привременен централен бълг. рев. к-т, начело на който е утвърден К. Но той е огорчен от апатията на много свои сънародници към осв. дело, от материалните затруднения във връзка с издаването на в. „Независимост“ и то е преустановено. Не помагат увещанията на Ботев, който работи във вестника до последния му брой, нито обещанията на емигрантите революционери за морална и материална подкрепа. К. продължава да изпълнява задълженията си като ръководител на Привременния централен бълг. рев. к-т. На събранието на ЦК (26 дек. 1874) е избран и в комисията, натоварена да организира частните рев. к-ти и да повдигне рев. дух на българите в Румъния. К. заживява с нови творчески планове – на 15 ян. 1875 излиза първият брой на сп. „Знание“. 

Оттеглянето на К. от ръководните органи на организацията, преустановяването на „Независимост“, появята на „Знание“ смущават много от дейците на БРЦК. Започват обвинения и нападки. По страниците на в. „Тъпан“, „Михал“ се появяват пародии, пасквили срещу него. Някои от рев. дейци се заканват да го убият. Настъпва разрив между К. и Ботев. К. е отхвърлен от лидерите на младата лит. и полит. генерация, която в нач. на 70-те г. го възприема като свой пророк. В този труден момент той продължава да живее с обществените тревоги, перото му е все така актуално и живо. Във в. „Балкан“ се появяват негови ст., чрез които зове за борба, за слав. единство. В започнати, но недовършени белетристични материали от това време, той не се отклонява от рев. линия на своето творчество. Продължава издаването на „Знание“, на научнопопулярни кн. и сб. – „Кирил и Методий, български просветители“, „Сокол“ и др. Когато настъпват решителни дни, е готов да остави всичко и да се включи в борбата. Априлското въстание 1876, Сръбско-тур. война и събитията, свързани с тях, го завладяват изцяло. К. става отново централна фигура сред бълг. емиграция. Свързва се с отговорни срб. политици и общественици за координиране на общи действия срещу Турция, посещава Болград, Галац и др. рум. градове, населени с българи, във връзка с организирането на доброволчески чети за предстоящата Сръбско-тур. война. Рум. пр-во, обявило неутралитет, е разтревожено от дейността му. На 27 март 1876 К. е арестуван. След няколко дни го освобождават и той се прехвърля в Сърбия. Посещава Кладово, Неготин и др. места, където са отседнали бълг. доброволци, интересува се от съдбата на бълг. чети, придружава някои от тях до фронта. Оттук изпраща дописки до рус. вестници, води си бел., които има намерение да обработи и издаде под загл. „Пътешествие“. На 13 апр. 1877 Русия обявява война на Турция. К., който по това време е в Белград и заедно със срб. дейци и рус. княз А. А. Наришкин участва в учредяването на Югославски просветен и благотворителен к-т, се прехвърля в Букурещ. В Б-я пристига заедно с княз Наришкин. През февр. 1878 е в Сан Стефано. Среща се с граф Н. П. Игнатиев, натоварен от рус. император да подпише Санстефанския мирен договор, и заедно със свитата му посещава тур. столица. Възнамерява да издаде „Речник библиографически за всички славянски литератури“, да продължи „Записки за България и българите“, като опише впечатленията си от Русия, Сърбия и Румъния, да започне издаването на полит. в. „Начало“. По време на подготовката на Кресненско-Разложкото въстание 1878-79 заедно с рев. и др. дейци участва в създаването на к-т „Единство“. През окт. 1878 се премества в Русе. 

К. се солидаризира с основни принципи от естетиката и худ. творчество на рус. рев. демократи, на рус. класическа л-ра. Въздействие му оказват и западноевроп., и амер. просветителство, позитивизма, вулгарния материализъм – отворен е към достиженията на Изт. и Зап. Европа, на Америка. Но не е рабски обвързан с чуждестранни идейни и худ. направления и школи. Съобразява се с проблемите на бълг. действителност, с нац. характер и психология. Това е документирано в обществената му дейност, в многообразното му творчество. Още първата лит. ст., която пише в Русия – „Българска книжнина“, подсказва за големите му литературоведски и филол. възможности, за верния му крит. нюх. Това потвърждават лит. му публикации, обнародвани в срб. периодика, във в. „Свобода“, „Независимост“, в сп. „Знание“. К. утвърждава реалистичните принципи в л-рата и изкуството, отхвърля естетиката на сантиментализма, която възпитава в пасивно-съзерцателен дух. Критикува сензационната и авантюристичната л-ра – „калните разкази на Пол де Кока, фантастичните романи на майстор Дюма и безцветните произведения на Евгений Сю“. Вниманието му привличат творби със социално-битова проблематика, с борческо-дем. характер. К. поставя проблеми, свързани със своеобразието на худ. образ, с общото и специфичното в изкуството и науката, с функциите на л-рата в обществената практика. Той е против самоизолирането на нац. култура. От духовното и материалното наследство на цивилизацията апелира да се вземе само онова, „щото е издържало здрава и научна критика“. Общополезното, худ. пълноценното, новото, съобразено с нац. потребности на бълг. народ, са принципите, с които трябва да се съобразява всеки преводач и оригинален творец. К. е един от родоначалниците на новобълг. белетристика. Първите му опити в този жанр датират от края на на 50-те г. Първоначално пише разказа „Божко“, който обработва и обнародва по-късно. След това прави опит да създаде повест с тематика от рус. живот (“Разказ няны“), който излиза несполучлив. Първата му обнародвана белетристична творба е „Атаман болгарских разбойников“ (1860) - на бълг. език под загл. „Войвода“ (1870). Чрез белетристиката си К. осведомява рус. общество за полит., духовния и социалния гнет в Б-я, за борческия дух на българина, за неговия бит, характер, манталитет (“На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо“, „Българи от старо време“ и др.). В белетристиката и в другите си публикации има винаги предвид нац. читателска аудитория. По един начин води диалога с рус., по друг начин със срб. и бълг. читател. Преди да обнародва на бълг. език разказите и повестите си, писани в Русия, К. ги допълва и съкращава, променя акценти и нюанси в зависимост от вкуса, потребностите и културата на бълг. общество. С „Крива ли е съдбата?“, „Сока“, „Наказал я Бог“ дава нова насока на срб. белетристика, утвърждава се като родоначалник на крит. реализъм в срб. л-ра. К. създава над 180 оригинални, подражателни и преводни стих. Не всички имат еднаква худ. стойност и въздействие. Свързани са с конкретни събития и лица, с програмата на рев. организация. К. възвеличава подвига на Раковски, Левски, Хаджи Димитър, анатемосва управници, чорбаджии, фанариоти. Изпитва въздействието на бълг. нар. творчество, на Шевченко, увлича се от поезията на Н. А. Некрасов, Н. П. Огарьов, Д. Д. Минаев. В част от стих. му има заемки от тях. Някои от стихотворните му творби се преписват в песнопойки, учат се наизуст, пеят се като нар. песни (“Хубава си, моя горо“, „Преминуват годинките“). Автор е на драмата „Хаджи Димитър Ясенов“, спомоществователи на която са видни бълг. и чуждестранни творци. Замисля и др. драматургични творби, останали незавършени. Има принос в мемоаристиката – „Из мъртвия дом“. Възнамерява да напише мемоари от рода на „Былое и думы“ от Херцен; в архива му са запазени бел., свързани с този неосъществен труд. 

К. разгръща големите си възможности като журналист и публицист на стр. на пер. си изд. – „Свобода“, „Независимост“, „Знание“. Разработва всички публиц. жанрови форми. Всеки брой на изд. му има свой идеен и публ. акцент, който предопределя характера на публикуваните материали, тяхната подредба. В „Свобода“, „Независимост“, „Знание“ журналистът, публицистът, белетристът, поетът, лит. критик се допълват и доизясняват взаимно, въздействуват ненатрапчиво върху читателя. К. е един от създателите на бълг. фейлетон – автор е на повече от 100 фейлетона. Голяма част от тях се появяват в рубриката „Знаеш ли ти кои сме?“. Акцентът в тях пада преди всичко върху слабостите и пороците в бълг. културен и лит. живот. Епилог на журналистическата дейност на К. е сп. „Знание“. То продължава да популяризира идеите, проповядвани от стр.  на „Свобода“ и „Независимост“, но с др. средства, тъй като е легално пер. изд. К. превежда стих. от Шевченко (“Учете се, братя мои“, „Песен“, „Родила е мене мама“ и др.) и част от поемата му „Неофити“, стих. от Н. А. Добролюбов (“Мили друже, веч умирам“), басни от И. М. Крилов (“Кукувица и орел“, „Лебед, щука и рак“), „Нива“ от Ал. Кониски (псевд. Яковенко) и др. Чрез рус. език прави превод и на някои стих. от Х. Хайне (“Благодетелното куче“, „До моята майка“, „Много съм слушал“ и др.) и на част от стих. „Никому“ от Р. Бърнс. Превежда разкази и повести от М. Бовчок – „Два сина“, „Свекърва“, „Робиня“, „Кармелюк“, „Данило Гурч“, „Горпина“. За разлика от преводните си стих. в тях допуска по-голяма творческа свобода в тълкуването на худ. образ, в идейните и емоционалните акценти на превода. К. проявява изключителни грижи за възпитанието и културата на подрастващото поколение. Издава поредицата „Детска библиотека“, преводи и компилации,  5 преводни кн. под загл. „Разкази за старовременните хора“ от И. А. Худяков, сб. „Сокол“. Има значителен принос в областта на нар. творчество – издава сб. „Памятники народного быта болгар“, обнародва фолклорни ст. и рецензии, замисля обстойни изследвания – за митологически същества, за гатанките и др. Той е на научни позиции за същността и характера на фолклора и етнографията, за начина, по който трябва да се записват нар. умотворения, за тяхната специфика. К. взема отношение по проблемите на възпитанието и образованието, пише библ. трудове, проявява интерес към нумизматиката, лексикографията. Псевд.: Л. С. Крътица, Барон Лулчо, Л. Калчо, Один из членов центрального болгарского комитета, Jедан jужин словянин, Михо, Крачун, Гарван, Янко и др. НБКМ-БИА, ф. 2 (Л. Каравелов), НА БАН, ф. 37.

Съч. Памятники народного быта болгар. Издаваемые ... Книга первая. Москва, 1861. Страници из книги страданий болгарского племени. Повести и рассказы. I. Москва, 1868, 1878. Jе ли крива судбина? Приповетка. Први део: Из београдским живота. Нови Сад, 1869. Хаджи Ничо. Истинска повест от ... Букурещ, 1870. Български глас. От БРЦК. Женева. (Букурещ), 1870. Войвода. Разказ от ... Букурещ, 1871. Българе от старо време. Повест. Букурещ, 1872. За въздухът и за неговото влияние на животните и растенията. 2 изд., Букурещ, 1872 (1 изд. неизв.). На чужд гроб без сълзи плачат. Букурещ, 1872. Неда (Разказ от моя баба). Букурещ, 1872. Хаджи Димитър Ясенов. Драма в пет действия от ... Букурещ, 1872. За топлината и за светлината или що е живот. 2 изд. Букурещ, 1874. Кирил и Методий, български просветители. Букурещ, 1875. Сокол. Сборник от разни списания за прочитане. (За учебните заведения). Книга първа. Букурещ, 1875. Разкази из българският живот от ... Търново, 1878. Съчинения. Под ред. на З. Стоянов, Н. Л. Каравелова. Т. 1-8. Русе, 1886-1888. Стихотворения. 2 изд. Кюстендил, 1905 (1 изд. неизв.). Отбор стихотворения, разкази и повести. Урежда Н. Вранчев. С., 1923, 1926. Избрани съчинения. Под ред. на Ас. Младенов. Т. 1-4. С., 1924. Избрани стихотворения. С предг. от А. Д. Пиронков. С., 1929. Спомени. Стихотворения. Войвода. С., 1934. Стихотворения. С., 1937. Избрани творения. Под ред. на Г. Константинов. Т. 1-3. С., 1938. Стихотворения. Под ред. на В. Каратеодоров. С., 1938. Съчинения. Под ред. на В. Каратеодоров. Т.1-2. С., 1942. Съчинение. Пълно събрание. Под ред. на Ал. Бурмов и Ст. Божков. Т. 1-4. С., 1942-1943. Стихотворения. Севлиево, 1942. Избрани стихотворения. С., 1943. Л. Каравелов и Хр. Ботев. „Знаеш ли ти кои сме?“. Неизвестни фейлетони. Ред. и коментар от Ал. Бурмов. С., 1947. Революционни разкази. Войвода. Дончо. Неда. Стъкми за печат Г. Константинов. С., 1947. Избрани произведения в три тома. Под ред. на Ал. Бурмов, Ст. Божков, Цв. Минков. С., 1954-56. Публицистиката на Любен Каравелов. Статии, дописки и писма. Издирил и подготвил за печат М. Димитров. Т. 1-2. С., 1957, 1965. Хубава си, моя горо. Избрани произведения. Подбор и ред. Г. Константинов. С., 1960. Из архива на Любен Каравелов. Ръкописи, материали и документи. Подбрали и подготвили за печат Д. Леков, Л. Минкова, Цв. Унджиева. С., 1964. Събрани съчинения. Под ред. на Цв. Унджиева, Д. Леков, П. Тотев. Т. 1-9. С., 1965-68. Любен Каравелов. Страници из творчеството му. Съст. Д. Леков.     С., 1974. Любен Каравелов. Избрани творби. Предг., подбор, ред. и приложение.     Д. Леков. С., 1982. Събрани съчинения. Т. 1-12. Под ред. на Цв. Унджиева, Д. Леков, П. Тотев. Предг. от П. Динеков. С., 1984-1992. 

Лит. С т о я н о в, З. 1. Черти от живота и писателската деятелност на Любен С. Каравелов. Пд., 1885; 2. Любен Каравелов и неговите клеветници. С., 1885. S e m e n o f f, N. P. Lubin Karaveloff et ses oeuvres. Fribourg. 1897. У в а л и е в, Хр. Няколко думи върху литературната дейност на Каравелов. Разград, 1899. К а р а в е л о в а, Н. Ради обjашња. Београд, 1900. К а б а к ч и е в, Хр. Българските революционери Раковски, Каравелов, Левски и Ботйов за балканската федерация. С., 1915. К р а ч у н о в, К. Каравелов според чужденци. С., 1918. К л и н ч а р о в, Ив. Г. Любен Каравелов. Биография. С., 1925. К а р а т е о д о р о в, Б. Любен Каравелов. Биогр. роман. С., 1934. А н а с т а с о в, Т. Любен Каравелов. С., 1935, 1937. П е н е в, Б. Любен Каравелов. Живот-личност-творения. С., 1936. У н д ж и е в, Ив. Любен Каравелов. Живот, борби и дейност. С., 1936, 1942. К о н с т а н т и н о в, Г. 1. Любен Каравелов. Живот-творчество-идеи. 1837-1937. С., 1937; 2. Вук Караджич и Любен Каравелов. С., 1938; 3. Живот-идеи-литературно наследство. С., 1949. М и н к о в, Цв. Любен Каравелов. Живот и творчество. С., 1937. В е л и ч к о в, К. Любен Каравелов. Крит. студия. С., 1938. К о н д а р е в, Н. 1. Левски, Каравелов, Хаджи Димитър. С., 1943; 2. Идеологията на Любен Каравелов. С., 1957. Любен Каравелов. Ноември 1837-януари 1879. Възпоминателен лист. С., 1947. Х р и с т у, В. 1. Замфир Арборе за българските революционери. С., 1947; 2. Любен Каравелов за федерацията. С., 1948. А в р а м о в а, Й. и П. К ъ н ч е в а. Любен Каравелов. Библ. 1837-1947. С., 1948. О х р и м е н к о, О. Г. Л. Каравелов и Т. Г. Шевченко. Киев, 1954. Библиографический указатель. Сост. Л. П. Лихачева. М., 1954. В а с и л е в, Ст. Език и стил на Ботев и Каравелов. С., 1956. И г н я т о в и ч, Дж. Сръбските другари на Любен Каравелов. Белград, 1957. Д и м и т р о в, М. Любен Каравелов. Биография. С., 1959. Любен Каравелов в спомените на съвременниците си. Съст. и ред. Ст. Василев. С., 1960. Воробьев, Л. В. 1. Философские и социологические воззрения Любена Каравелова. М., 1962; 2. Любен Каравелов. Мировоззрение и творчество. М., 1963. Изследвания и статии за Любен Каравелов. С., 1963. А р н а у д о в, М. Любен Каравелов. Живот, дело, епоха. С., 1964, 1972. Г е о р г и е в, Л. Любен Каравелов и неговата повест „Българи от старо време“. С., 1965, 1970. К о н е в, Ил. 1. Любен Каравелов. С., 1966; 2. Белетристът Каравелов. С. 1970. П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, З. Стоянов в спомените на съвременниците си. С., 1967. У н д ж и е в а, Цв. Любен Каравелов. Белетрист и фейлетонист. С., 1968. Ш а р о в а, Кр. Любен Каравелов и българското освободително движение. 1860-1867.  С., 1970. Л е к о в, Д. 1. Проблеми на българската белетристика през Възраждането. 1970.; 2. Любен Каравелов. С., 1977; 3. Любен Каравелов – творецът, гражданинът, съвременникът. С., 1998. Г о р о в, К. Социално-икономическите възгледи на Любен Каравелов. С., 1975. П о п и в а н о в, Ив. Любен Каравелов. С., 1975. Любен Каравелов. Библ. 1986. Любен Каравелов. 1834-1879. Био-библ. указател. С., 1989. Любен Каравелов. Сб. по случай 150 г. от рождението му. Отг. ред. Цв. Унджиева, Д. Леков. С., 1990.

Д. Леков

Години