Арбанаси

Арбанаси е село в централната част Северна България. Намира се на 5 км североизточно от Велико Търново, на високото Арбанашко плато, разделящо старопрестолния град от съседната Горна Оряховица, която е железопътен възел с централно значение за България.

Летописът на Арбанаси започва с най-ранния писмен документ – ферманът на Сюлейман Великолепни от 1538 г., с който подарява земите на сегашните селища Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир Рюстем паша, зет на султана. В споменатия ферман четирите селища са под общото название Арнабуд кариелари.

Други сведения за Арбанаси намираме в записките на Павел Джорджевич от 10 януари 1595 г. до трансилванския княз Сигизмунд Батори. За Арбанаси споменава и софийският католически епископ Петър Богдан Бакшич, посетил Търново през 1640 г. Той отбелязва, че горе на планината има град, откъдето се вижда цяло Търново и има около 1000 къщи.

Липсата на друг документален материал оставя различни мнения и предположения за произхода, името и населението на Арбанаси. Едни приемат, че то е заселено от български боляри, дошли със селяните си от най-западните краища, след бляскавата победа на Иван Асен II при Клокотница на 9 март 1230 г., когато той завзема и Арбанашката земя. През Средновековието българите са наричали Албания „Арбанашка земя“. Според Константин Иречек късносредновековните жители на селото са преселници главно от Епир, за което свидетелстват местни надписи и гръцки книги.

Георги Раковски съобщава, че Иван Асен II, след като се оженил за дъщерята на пленения кир Теодор Комнин, заради нея преселил няколко гръцки фамилии в Арбанаси.

През 1859 г. учителят в Търново А. П. Границки прави превод на Търновското ръководство, издадено от Хамамджиев в Цариград. В него пише: „Към изток, половин час от Търново, се намира с. Арбанаси (Загорие)... гдето са живели през старо време българските боляри и големци с 2000 жители..." Този възрожденски учител, родом от Котел, най-точно определя не само името, но и произхода на населението, „заселено в старо време от българските боляри".

По-богат документален материал (приписки и летописни бележки върху църковни книги) е останал от 17 век и 18 век. Той показва, че Арбанаси достига своя икономически разцвет през втората половина на 17 век и до края на 18 век. Тогава селото имало над 1000 къщи, а населението му се състояло от най-видни търговски фамилии. Според Иречек през този период Епископите търновски, ловчански, русенски и таксидиотите на Синайския манастир притежават летни резиденции в Арбанси. Основният поминък на населението бил джелепчийството и суватчийството. Развити били и занаятите, свързани с тях, както и медникарството и златарството. Тук отглеждали и много буби. Четирите ръчни долапа произвеждали коприна, която изнасяли в Цариград и Италия. Лозарството е също характерно за този край. Най-добрите лозя се намирали около Балъковата чешма, Орелчето, Камъка, Чуката.

Арбанашките търговци джелепи са известни и търсени в цялата обширна империя. Мнозина от тях продавали дори в Багдад, Индия и Персия. Продавали месо, лой, кожа и др., а на връщане докарвали коприна, кадифе, подправки, билки и др., които продавали не само в магазините си в Арбанаси, но и в Търново, Горна Оряховица, Попово и др.

За икономическия възход и благосъстояние на арбанасчани свидетелстват както жилищата, така и петте църкви, строени в годините на възход на селището. В края на 18 век в резултат на кърджалийските нападения през 1792, 1798 и 1810 г. селото е ограбвано и опожарявано, а епидемиите от чума и холера довършват това, което е пощадено от разбойниците и огъня. Най-богатите търговски фамилии като Бранковановци, Кантакузеновци и Филипеско се изселват във Влашко и Русия. След 1810 г. започва ново заселване от българи, които слизат от Еленския и Тревненския Балкан, а според Иречек - от Герлово. Но до някогашния блясък и икономически възход не се достига, още повече че с Гюлханския хатишериф от 1839 г. се отнемат привилегиите на селището. Развитието на дребното занаятчийство след Кримската война тук почти прекъсва.

В продължение на няколко века Арбанаси е крепост на гръкоманщината. Гръцкият език, който е официален тук, прочутото гръцко училище, както и църковните служби на гръцки не оказали влияние на националното съзнание на местното население. Участието на арбанасчани в поредицата въстания, организирани в Търново е слабо. От Арбанаси е фамилията Кърджиеви – братята Георги и Тома Кърджиеви, единият – учител и книжовник, другият (Тома) – революционер, организатор на Червеноводската чета през 1875 г. Арбанаси е родно място и на Иларион Драгостинов, деятел на БРЦК, главен апостол на II сливенски революционен окръг. Той загива в неравен бой на 10 май 1876 г. при Вратник в Сливенския Балкан. По време на Руско-турската война 11 души от Арбанаси участват в нея като опълченци.

Историята на Арбанаси е богата, а имената на арбанасчани са записани в героичния летопис. Но това, което е останало до нас и поразява със своята красота, умение, вкус, което най-ярко отразява епохата, са запазените 144 къщи с богата вътрешна украса, 5 църкви и 2 манастира.

В арбанашки манастир през 1794 г. за монах е подстриган народният будител св. Софроний Врачански, по-късно владика на Врачанска епархия. В Арбанаси той пише известното „Житие и страдание на грешния Софроний“.

При избухването на Балканската война в 1912 година двама души от Арбанаси са доброволци в Македоно-одринското опълчение.